Дон Хуан каза, че седнал в края на полето и цялото отчаяние, което се било натрупало в него за всичкото това време, най-накрая избухнало. Това било някаква безмълвна ярост, но не към хората, а към себе си. Гневял се така, докато цялата му ярост не се изчерпала докрай.
— Седях там пред очите на всички онези роботници и плачех — продължи дон Хуан. — Те ме гледаха, сякаш съм луд, какъвто си и бях, но пет пари не давах за това. Нищо не ме интересуваше. Надзирателят явно ме бе съжалил и се приближи да ми каже някоя добра дума. Той мислеше, че оплаквам себе си. Откъде да е знаел, че плачех за духа?
Дон Хуан каза, че след като гневът му преминал, при него дошъл безмълвният пазител, под формата на някакъв необясним прилив на енергия, който го оставил с ясното усещане, че смъртта му наблюдава. Дон Хуан знаел, че няма да има време да се прости със семейството си. На висок глас той им се извинил, задето му липсват нужните мъдрост и воля, за да ги избави от ада, в който живеят.
Наемните работници продължавали да му се присмиват. Дон Хуан едва ги чувал. Сълзите го давели, докато благодарял на духа, че го е срещнал с нагуала и по този начин му е дал незаслужен шанс да бъде свободен. Чувал зад гърба си воя и дюдюкането на нищо неразбиращите хора. Обидните им крясъци като че ли идвали отвътре, от самия него. Имали право да му се присмиват. Той се бил намирал пред дверите на вечността, но … не го осъзнал.
— Разбрах колко прав е бил благодетелят ми — каза дон Хуан. — Моята глупост наистина се бе оказала чудовище и то вече ме бе погълнало, в мига, в който ми мина тази ми съл, знаех, че веичко вече е безполезно. Бях изпуснал своя шанс. Сега можех да служа единствено за посмешище. Едва ли духът се интересува точно от моето отчаяние при всички тия хора, всеки със собствения си малък ад, роден от човешката глупост, коленичих с лице на югоизток. Благо дарих на своя благодетел отново и казах пред духа, че се сра мувам. Толкова се срамувам … И с последния си дъх казах „сбогом“ на света, който можеше да бъде прекрасен, ако бях имал поне капчица ум в главата си. Тогава ме заля някаква огромна вълна. Отначало само я долових, после я чух и накрая я видях да идва към мен от югоизток, носейки се над полята, връхлетя отгоре ми и мракът й ме покри. Светликът на моя живот угасна. На собствения ми ад беше сложен край. Най-накрая бях мъртъв. Най-после бях свободен!
Историята на дон Хуан дълбоко ме трогна. Той отказа да говорим за нея още. Предложи да го оставим за друг път и на друго място, вместо това настоя да продължим с онова, за което бяхме дошли — да разясняваме владеенето на съзнанието.
Няколко дни по-късно, докато се спускахме от планините, той внезапно заговори за своята история. Тъкмо бяхме седнали да отдъхнем, всъщност аз бях този, който спря да си поеме дъх. Дон Хуан дори не се беше задъхал.
— Борбата на магьосниците за самоувереност е най-драматичната в света — заяви дон Хуан. — Тя е болезнена и скъпо струваща. Често, твърде често се заплаща с живота на магьосниците.
Той поясни, че за да може някой магьосник да постигне пълна сигурност на своите действия или на позицията си в магьосническия свят, или пък за да може да използва разумно своята нова последователност, трябва да обезсили последователността на стария си живот. Само тогава действията му могат да притежават нужната самоувереност, за да укрепят и уравновесят крехкостта и неустойчивостта на неговата нова последователност.
— Магьосниците ясновидци от съвремието наричат този процес на обезсилване „билет към безупречността“, или магьосническата символична, но окончателна смърт — каза дон Хуан. — И там, на онова поле в щата Синалоа, аз получих своя билет към беупречността. Умрях там, крехкостта на моята нова последователност ми коства живо та.
— Наистина ли, дон Хуан, или само припадна? — попитах, като се постарах въпросът ми да не прозвучи цинично.
— На онова поле там аз умрях — каза той. — Почувствах как моето съзнание изтече от мен и се отправи към Орела. Тъй като обаче бях направил безупречна равносметка на живота си, Орелът не погълна моето съзнание. Орелът ме изплю. Понеже тялото ми беше умряло там на полето, Орелът не ми позволи да премина към свободата, все едно, не с това ми казваше да се върна и да опитам отново. Изкачих черните висини и се спуснах към земната светлина. И тогава открих, че се намирам в плитък гроб, изкопан в края на полето, с нахвърляни отгоре камънаци и клечки.