Дон Хуан каза, че на мига разбрал какво трябва да предприеме. Измъкнал се, после наново подредил гроба така, сякаш тялото му е още вътре. И се отдалечил. Чувствал се здрав и изпълнен с решителност. Знаел, че гце се върне обратно в къщата на своя благодетел. Преди да се отправи обаче по своя обратен път, искал да види семейството си и да му обясни, че е магьосник и затова не може повече да остане с тях, Искал да им обясни, че грешката му иде от незнанието, че магьосниците никога не могат да съградят мост, който да ги свърже с обикновените хора. Но ако хората пожелаят, могат да направят тъй, че да издигнат мост, чрез който да се присъединят към магьосниците.
— Отидох у дома, но къщата беше празна. Недоумяващите съседи ми казаха, че няколко наемни работници ме били изпреварили с новината за моята смърт, при което жена ми и нейните деца напуснали къщата.
— Колко време си бил мъртъв, дон Хуан? — попитах аз.
— Очевидно цял ден — отговори той.
На дон Хуановите устни заигра усмивка. Очите му като че бяха направени от полиран до блясък обсидиан. Наблюдаваше реакцията ми в очакване на коментар.
— Какво стана със семейството ти, дон Хуан? — попитах аз.
— Ах, пак въпрос на разумен човек! — подметна той. — За момент си помислих, че ще ме попиташ за моята смърт!
Признах си, че точно това се канех да го запитам, но знаех, че той вече е видял моя въпрос, и затова му зададох друг. Нямах намерение да се шегувам, но това го разсмя.
— Моето семейство изчезна същия ден — каза той. — жена ми беше от онези хора, които винаги оцеляват. И тя трябваше да бъде именно такава с оглед на условията, при които живеехме. Тъй като аз дълго време бях очаквал смъртта си, тя счела, че най-накрая съм намерил успокоение. Нямало какво да прави повече там и затова се махнала. Липсваха ми децата и се утешавах с мисълта, че не ми е било писано да бъда с тях. Обаче магьосниците притежават особена склонност, живеят изключително в сянката на чувство, поддаващо се най-добре на описание чрез слова та „и все пак“… когато всичко около тях започне да се руши, магьосниците приемат, че положението е ужасяващо, и тогава моментално търсят утеха в здрача на това „и все пак“… Точно това направих с чувствата си към онези деца и жената. С една изумителна дисциплина, особено от страна на най-голямото от момчетата, те заедно с мен бяха направили равносметка на своя живот. Единствено духът можеше да реши изхода от това прибързване.
Той ми припомни, че и преди ме бе учил как постъпват воините в подобни ситуации. Те правят най-доброто, на което са способни, и после без каквото и да било съжаление и разкаяние се оставят на духа да реши крайния изход.
— Какво беше решението на духа в този случай? — попи тах.
Дон Хуан ме изгледа, без да отговори. Знаех, че добре разбира причината за въпроса ми. Аз също бях изпитал подобна привързаност и чувство на загуба.
— Решението на духа е още едно основно ядро — отговори той. — Магьосническите истории са изградени около него. Ще говорим за това конкретно решение, когато започнем да обсъждаме основното ядро. Така. А сега — на въпроса за моята смърт, който ти искаше да зададеш.
— Ако са те смятали за умрял, защо гробът е бил плитък? — попитах аз. — Защо не са изкопали истински гроб и не са те погребали в него както трябва?
— Типично твой въпрос — каза той, смеейки се. — Задавах си същия въпрос и осъзнах, че всички онези наемни работници бяха дълбоко религиозни хора. Аз бях християнин. Християните не се погребват по този начин, нито пък биват оставяни да изгният като мърша. Мисля, че по този начин те са искали да изчакат пристигането на моето семейст во, след което — да ми устроят подобаващо погребение. Но семейството ми така и не дойде.
— Ти не ги ли потърси, дон Хуан? — попитах го аз.
— Не. Магьосниците никога не търсят никого — отговори той. — А аз бях магьосник. Бях заплатил с живота си грешката да не зная, че съм магьосник и че магьосниците никога не се сближават с когото и да е. От този ден нататък приемах единствено компанията или грижите на хора и воини, които бяха „умрели“ като мен.
Дон Хуан се завърнал в къщата на своя благодетел, където всички мигновено разбрали какво е научил. Отнесли се с него така, сякаш изобщо не ги е напускал.
Нагуалът Хулиан казал, че на дон Хуан му е било нужно толкова дълго време, за да умре, защото такава била природата му.
— Тогава моят благодетел ми каза, че за магьосника билетът към свободата е собствената му смърт — продължи дон Хуан. — Нагуалът Хулиан твърдеше, че и самият той бил заплатил с живота си за този билет към свободата, както и всички останали в неговия сегашен дом. И че сега вече всички ние сме равни в състоянието си на мъртви.