Столът й — носилка, инкрустиран със слонова кост и злато, я чакаше в края на уличката, а до него чакаха дузината телохранители, едри мъже с лица на прегладнели вълци. След като излязоха на улиците, те започнаха с лекота да й разчистват път през тълпите, като биеха с копията си онези, които не бяха достатъчно пъргави да отскочат. Всички те се бяха посветили на Великия властелин на Мрака, разбира се, и макар да не знаеха коя точно е тя, знаеха много добре, че други мъже са изчезнали, мъже, които не са служили достатъчно усърдно.
Къщата, която беше наела с останалите — два етажа в продълговата постройка с плосък покрив, зидана от камък и боядисана в бяло, на склона на един хълм в основата на Верана, най-източния полуостров на Танчико — принадлежеше на един търговец, който също бе поднесъл своите клетви за вярност пред Великия властелин. Лиандрин би предпочела да живее в палат — един ден те навярно щяха да получат Кралския дворец на Масета; тя бе отрасла, гледайки със завист палатите на лордовете, но защо беше длъжна да се задоволи само с един от тях? — но въпреки предпочитанията й изглеждаше благоразумно за още известно време да останат скрити. Нямаше начин глупачките в Тар Валон да заподозрат, че са в Тарабон, но Кулата със сигурност все още ги издирваше и паленцата на Сюан Санче можеше да душат къде ли не.
Влезе в един малък вътрешен двор, към който не гледаха никакви прозорци, освен от горния етаж. Търговецът им бе осигурил няколко слуги, всички заклети на Великия властелин, както ги бе уверил, но далеч недостатъчно за единадесет жени, които рядко излизаха навън. Едната от тях, яката на тъмнокоса1 Гилдин, тъкмо бършеше с парцал червените и бели плочки в преддверието.
— Къде са останалите? — попита Амандрин настоятелно.
— В стаята за отдих. — Гилдин махна към сводестите врати вдясно, сякаш Лиандрин можеше да не знае къде е.
Лиандрин стисна устни. Жената не й се поклони; не й каза „господарке“. Наистина, тя не знаеше коя всъщност е Лиандрин, но знаеше, че санът й е достатъчно висок, за да заповядва и да й се подчиняват, след като беше накарала тлъстия търговец да й се кланя и да удря чело в пода и го бе принудила да натика семейството си в някакъв окаян бордей.
— Ти би трябвало да чистиш! Не да се мотаеш! Е, чисти тогава! Тук има прах навсякъде. Само едно петно прах да намеря довечера, крава с крава такава, ще наредя да те напердашат по задника! — Тя стисна зъби. Беше подражавала на начина, по който се изразяваха благородните дами толкова дълго, че понякога забравяше, че баща й беше продавал плодове на ръчна количка, но въпреки това в моменти на гняв говорът на простолюдието се изплъзваше от езика й. Твърде много напрежение. Твърде много чакане. С едно последно отсечено „Работи!“ тя влетя в стаята за отдих и затръшна вратата след себе си.
Не всички от останалите бяха там, което още повече я раздразни, но бяха достатъчно. Кръглоликата Елдрит Джондар седеше до богато инкрустирана масичка под пано, висящо на варосаната стена, и грижливо си вадеше бележки от някакъв опърпан ръкопис. От време на време разсеяно изтриваше върха на писалото си в ръкава на роклята си от тъмна вълна. Марилин Гемалфин седеше до един от тесните прозорци, сините й очи се взираха сънено навън към малкото шадраванче, шуртящо сред тесния двор, и тя унесено почесваше ушите на проскубана жълта котка, без да обръща внимание на космите, които се стелеха по зелената й копринена рокля. Двете с Елдрит бяха Кафяви, но ако Марилин някога разбереше, че тъкмо Елдрит е причината уличните котки, които тя непрекъснато прибираше, да изчезват, щеше да стане лошо.
Бяха Кафяви. Понякога се оказваше трудно да си напомни, че вече не са, както че и тя самата вече не е Червена. Но онова, което бележеше ясно членството им в старите Аджи, си оставаше и сега, след като открито бяха дали обет на Черната. Да вземем например Зелените. С кожа с меден загар и лебедова шия, Джеайне Кайде носеше най-тънките, най-плътно прилепнали копринени рокли, които можеше да намери — днес носеше бяла — и говореше през смях, че нощниците ще свършат работа, след като в Тарабон не може да се намери нищо, което да хване мъжките очи. Джеайне беше от Арад Доман, а доманките се славеха със скандалното си облекло. Азне Дзерамене, с нейните тъмни очи и едър нос изглеждаше почти свенлива в бледосивата си дреха, скромно скроена и срязана високо, но Лиандрин неведнъж я беше чувала да се оплаква, че си е оставила Стражниците. А колкото до Рианна Андомеран… Черната коса с яркобялото снопче над лявото й ухо очертаваше лице със студена, арогантна увереност, каквато притежаваха само Бялата Аджа.