— Благодаря, Анджела — отговори той. — Днес забравих въобще за ядене.
— А раницата за какво ти е, Кеймп? Отиваш на екскурзия ли?
— Не, в отпуск.
— И не си ми казал!
— Реших го преди малко.
— Извинявай, че така ти се разсърдих. Всички благополучно се отърваха.
— Така че Джаспър може да излезе без страх от мазето, а?
— Вече излезе и много ти се сърди.
— Ще го преживея някак си. Нали не ми е роднина.
Тя седна на стола и започна да наблюдава как той се приготвя.
— Къде ще отиваш, Кеймп?
— Отивам да търся моя пришълец.
— Тук, в града? Никога няма да го намериш.
— Ще поразпитам по пътя.
— Какъв път? Че къде другаде си видял пришълец, освен…
— Напълно си права.
— Ти си луд! — завика тя. — Не смей да го правиш, Кеймп! Не ти позволявам! Как ще живееш? Как ще си изкарваш прехраната?
— Ще пиша.
— Ше пишеш ли? Та ти не умееш да пишеш. Нали остана без съчинител…
— Ще пиша сам, с ръцете си. Може да изглежда неприлично, но ще съумея да пиша с ръцете си, защото ще знам какво да пиша. Моите сюжети ще влязат в плътта ми и в кръвта ми. Ще чувствам вкуса, цвета, аромата…
Тя скочи от стола и го заудря с юмруци по гърдите.
— Това е гадно! Това е недостойно за един цивилизован човек! Това е…
— Но именно така са писали едно време. Всички безчислени разкази, всички велики мисли, всички изречения, които можеш да цитираш, са написани така. Така е било и така трябва да бъде във веки веков! Ние сега сме се навряли в задънена улица.
— Ти все някога ще се върнеш — предсказа тя. — Сам ще разбереш колко си се заблуждавал и колко си грешал.
Той поклати глава, без да сваля очи от нея.
— Но не преди да намеря моя пришълец.
— Никак не ти трябва пришълеца! Търсиш нещо друго. По очите ти виждам, че е друго…
Тя рязко се обърна и стремглаво излетя от стаята.
Той продължи да подрежда раницата си и когато я приготви, седна и изяде супата. Помисли си, че Анджела е права. Той не отива да търси пришълеца. Никак не му е нужен този пришълец. Нито пък одеялото, нито съчинителя.
Отнесе купичката при мивката, пусна водата и старателно я изми. После я постави в средата на масата, където Анджела непременно ще я види. Взе раницата и бавно се заспуска по стълбите.
Най-сетне се оказа на улицата. И веднага чу вик. Това беше Анджела, която тичаше след него. Той спря и я почака.
— Идвам с теб, Кеймп.
— Ти не знаеш какво приказваш. Пътят ще бъде дълъг и труден. Диви светове и странни нрави. А ние нямаме пари.
— Не, имаме. Половин стотачка. Които ти предлагах назаем. Повече нямам, а и тези няма да стигнат дълго. Но все пак са нещо.
— Но ти нямаш нужда от пришълец!
— Не, имам. Също търся пришълец. Всеки от нас търси своя пришълец.
Той решително я придърпа към себе си и здраво я прегърна.
— Благодаря, Анджела.
Хванати за ръка те тръгнаха към космодрума, където да се качат на кораб, който ще ги понесе към звездите.