Наля си друга чаша минерална вода и я изпи. В момента не можеше да поема нищо друго. Не и докато се притесняваше за Жан и Тод.
Чудеше се дали Нелсън Бърлин се ограничава само с подслушване на телефоните на Жан, И тази среща между момчетата и Гутанг, за която мислеше постоянно. А ако успееха да вземат касетата, дали той щеше да може да я изнесе от страната?
Телефонът иззвъня и Ди Палма грабна слушалката.
— Да.
— Федерико се обажда. Госпожица Де Вега е долу с мен. Да я доведа?
— Веднага. И, Федерико… наистина съм ти благодарен за това, което направи.
Шефът на пиколата затвори телефона във фоайето и се обърна към тримата китайци, които го бяха заобиколили. И тримата носеха barong tagalos, бродирани горни ризи, популярни сред мъжете във Филипините. Двамата държаха револвери под сгънати вестници. Бяха ги притиснали в гърба и в десния бъбрек на Федерико.
Третият, сложил ръка върху рамото на ужасената Хузиана де Вега, заповяда:
— Да се качваме.
12.
Манила
Малко преди обед Бенджи слезе от едно такси на ъгъла на улиците „Ризал“ и „Ректо“ в края на Китайския квартал в Манила. Беше се разделил с дългата си коса, в едната ръка носеше сгънато сако и вратовръзка, а в другата — малко кафяво кожено куфарче.
Без да обръща внимание на гадателите, просяците, продавачите на храна и на пиратските касети, той се качи в една калеса — конска каручка, и поръча на кочияша да го закара в Китайския квартал. Там можеше да се влиза само пеш или с каруца. Автомобилите бяха забранени.
„Не излизай от хотела“ — каза бащата на Тод. Но не го предупреди да не се отбива никъде, преди да отиде в хотела. Само едно отклонение. Кой ще разбере?
Бенджи хвана първия полет от Ню Йорк. Час по-късно Тод го последва с друга авиокомпания, с полет до Ел Ей, а от там хвана връзка за Манила. Джоан взе първия полет до Хонолулу и от там за Манила. В момента Бенджи беше сам в Манила.
Дойде в Китайския квартал, за да си купи оръжие. Тъй като не познаваше Гутанг, не беше зле да се подготви, преди да се срещнат.
Властен и решителен, той притежаваше силна воля, която го превърна във водач на „Нефритовите орли“ и му спечели благоразположението на Лин Пао. Той се отдаваше на работата с цялото си сърце и не се отказваше, докато не докараше нещата до край. Когато не успееше да се наложи, можеше да стане отмъстителен.
В бандата думата му беше закон; той знаеше как да дава заповеди и очакваше те да бъдат изпълнявани. Обаче всички го уважаваха заради честността и открития му нрав и защото се грижеше за хората си. Сега Бенджи бе загрижен още повече за Тод. Ето защо искаше да си набави оръжие.
Беше дванадесетгодишен, когато направи първото си наркопътуване от Хонконг до Манила. После пренасяше наркотици и пари от Манила до Сидни, Хонолулу, Чикаго и Ню Йорк. Беше изминал дълъг път от деветгодишния хонконгски сирак, който оглави улична банда, след като хвърли водача й от покрива на осеметажна сграда. Бенджи винаги оцеляваше, момчето, което надживя всички. Ето защо не мислеше да се срещне с господин Гутанг с празни ръце.
Някои му бяха разказвали за господин Ту8, стария китаец, който работел в манилския Китайски квартал. Наричаха го „Ту“ заради двете му търговийки — управляваше магазин за билки, а в сутерена си продаваше оръжия.
Бенджи нямаше нужда от колеж, за да разбере, че оръжията са начин на живот във Филипините. За това бяха виновни бедността, престъпността и смахнатите политици. Католици, мюсюлмани и комунисти не спираха да се избиват помежду си. Да не забравяме и частните войни между армейските ескадрони на смъртта, гангстерите, поддръжниците на Маркос и поддръжниците на Акино. „Онези, които умират — помисли си Бенджи, — са твърде бедни и не могат да си купят оръжие.“
Никога не беше виждал господин Ту. По дяволите, та той не беше идвал в Манила от две години и никой нямаше да го познае. Щеше да си купи едно пушкало и да отиде в хотела далеч преди пристигането на Тод и Джоан. С оръжие двамата с Тод все пак имаха възможност да се измъкнат живи от Филипините.
Благодарение на Тод планът на Черния генерал да избие „Нефритовите орли“ вече не беше таен. След като чуха за това, членовете на бандата се скриха или набързо изчезнаха от Ню Йорк. Някои се насочиха към Канада и Европа. Други заминаха за Хаваите, а трети отпрашиха за Пуерто Рико и Санто Доминго. Изведнъж китайските момчета, дошли в Америка, за да забогатеят, започнаха да се интересуват само от това как да запазят кожата си. Знаеше ли Бенджи какво ще прави след Манила? По дяволите, не. Но вярваше, че Тод ще измисли нещо.