Няколко минути по-късно Филарка влезе в стаята, затвори вратата и се облегна на нея.
— Искате ли чаша вода? — попита го той.
Ди Палма се потупа по корема.
— От време на време ми създава проблеми. Бих ви бил благодарен за малко минерална вода, ако може да се уреди.
— Забелязахме белезите по корема и по крака ви.
— Когато бях ченге, имах неприятности в Хонконг.
Детективът се усмихна.
— Неприятностите, струва ми се, бяха в една престрелка.
— Мисля, че сте прав.
— В Хонконг ли се запознахте с инспектор Маки?
— Когато бях там, той ми спаси живота.
— И сега си връщате дълга?
— Плащам си всички дългове.
Филарка приглади тънките си мустачки със слабите си, кафяви пръсти.
— Разбирате, че тук си имаме работа. Като полицаи трябва да се подчиняваме на заповедите.
— Същото е и в моята страна. За да напреднеш, трябва да вървиш.
— Да. — Филипинецът се отмести от вратата и се приближи до Ди Палма. — Колко време си бил полицай?
— Двадесет години. После се пенсионирах.
— Казаха ни, че си получил много награди за храброст.
— Вършех си работата. Стремях се да я върша по най-добрия начин.
Детективът скръсти ръце на гърдите си, хвърли поглед към затворената врата и пак се обърна към Ди Палма.
— Много добре действаш с тояга. Какво точно си тренирал?
— Кендо, ескрима. Тренирал съм и малко чако.
Филарка се усмихна.
— Чако. Откъде си научил тази дума?
— От филипинците в Америка, които ме научиха на ескрима. Вие сте най-добрите бойци с тояга в цял свят, но мисля, че не е необходимо да ти го казвам. — Чако беше филипинската дума за нунчаку, оръжие, направено от две парчета дърво, свързани с въже или верига.
— Аз също съм ескримадор от двадесетгодишна възраст — похвали се филипинецът. — Преди десет години си мислех, че съм много добър. Тогава дядо ми ме предизвика. Той е на осемдесет и три. Повече от двадесет години не беше хващал тояга. Посини ми задника. Какви пръчки използваш?
— Ратанови. Те са леки, гъвкави. Не по-дълги от шейсет сантиметра.
— Да-а, шейсет сантиметра. Те вършат добра работа.
Филарка погледна пак към вратата, после към Ди Палма. Гласът на филипинеца едва се чуваше, когато му прошепна:
— Ще те местят постоянно. Разбираш ли?
Изведнъж арестуваният се изнерви. При постоянното местене никой нямаше да може да го открие. Това пътуване за никъде или магическо тайнствено пътешествие11, както го наричаше един бивш партньор на Ди Палма, беше игра на криеница, приятна на полицаите по цял свят.
Задържаните и заподозрените се местеха от място на място, от тук до там и обратно, като по този начин се избягваха контактите им с външния свят. Той сам го беше правил няколко пъти. Така се печели време, докато се съберат нужните доказателства срещу престъпника, който не иска да признае нищо.
За Ди Палма това беше съвсем нездравословно. Триадата, хората на Нелсън Бърлин или някой друг можеше да похарчи няколко кинта и да уреди полицаите да го застрелят при опит за бягство. Или просто можеше да изчезне в мрежата от затвори, тъмници, килии за задържане и частни затвори, неизвестни на външните хора. Много неща можеха да му се случат, преди приятелите му да успеят да го открият. Сенатор Куарекио или Бари Оменс трябваше бързо да разберат къде се намира.
Погледна към вратата. Другите детективи и изтупаните им посетители се готвеха да влязат в стаята. Ди Палма прошепна:
— Бари Оменс.
Детективът го изгледа, после се обърна и тръгна да посрещне колегите си. До вратата се обърна и изкрещя:
— Тъп кучи син! Не се опитвай да ме разиграваш. Не си в Америка. Ти си в моята страна, а тук ние създаваме правилата, разбираш ли?
Франк разтри врата си и си помисли: „Предполагам, че отговорът е «не». Ако виждаш светлина в края на тунела, значи си тръгнал по погрешен път“.