Маркизки острови. Всички островни групи бяха осеяни с търговските му станции, а много бяха и корабите му, които ги обслужваха. Той притежаваше атоли, толкова дребни и отдалечени, че най-малките му шхуни и кечове посещаваха самотните търговски агенти само веднъж в годината.
В Сидней, на Касълрей стрийт, канторите му заемаха три етажа. Но той рядко се появяваше в тези кантори. Предпочиташе да е винаги в движение между островите, да надушва възможности за нови предприятия, да проверява и съживява стари, да живее в кипежа на удоволствия и приключения в безброй техни невероятни превъплъщения. Той купи на безценица останките на големия параход „Гавон“, претърпял корабокрушение, и като го извади от дъното, постигна невъзможното и прибра в джоба си четвърт милион. В архипелага Луизиана засади първите каучукови плантации, а на БораБора изкорени тамошния памук и накара безгрижните островитяни да отглеждат какао. Не друг, а той взе безлюдния остров ЛалуКа, засели го с полинезийци от атола ОнтонгЯва и засади четири хиляди акра с кокосови палми. И тъкмо той помири враждуващите племена на Таити и завъртя голямата сделка с богатия на гуано остров Хикиху.
Собствените му кораби набираха работна ръка за него. Те превозваха туземци от Санта Крус на Новите Хебриди, туземци от Новите Хебриди на островите Банкс и човекоядците — ловци на глави от Малаита в плантациите на Ню Джоржия. От Тонга до Гилбъртовите острови и чак до далечния архипелаг Луизиада неговите агенти обикаляха островите, за да наемат работници. Киловете на неговите кораби браздяха океана във всички посоки. Беше собственик на няколко парахода, които се движеха по редовни линии между островите, макар че рядко пътуваше с тях, тъй като предпочиташе по-вълнуващото и по-примитивно плаване с вятър и платна.
Най-малко четиридесетгодишен, той изглеждаше на не повече от тридесет. Но празноскитащите моряци по пристанищата на Южните морета си спомняха пристигането му на островите преди двадесет години, когато над устните му вече бяха наболи копринени жълторуси мустаци. За разлика от други бели в тропиците, той беше там, защото му харесваше. Защитната пигментация на кожата му бе превъзходна. Беше роден за слънце. Само един човек на десет хиляди можеше да има такава устойчивост на слънцето като неговата. Невидимите свръхбързи светлинни вълни не успяваха да проникнат в него. Другите бели бяха проницаеми. Слънцето преминаваше през кожата им, разкъсваше и унищожаваше тъкани и нерви, докато те се поболяваха духом и тялом, забравяха повечето от десетте божи заповеди, оскотяваха, много скоро се пропиваха до смърт или пък оставаха живи, но така подивяваха, че понякога пристигаха военни кораби да ги усмирят и да спрат буйствата им.
Но Дейвид Грийф бе истински син на слънцето и процъфтяваше под лъчите му. С годините само бе станал по-мургав, но през тази мургавина прозираше онзи златист оттенък, с който грее кожата на полинезиеца. Ала сините му очи бяха запазили синевата си, мустаците му все още бяха жълторуси, а чертите на лицето му бяха неизменните черти, просъществували векове наред в английската раса. По кръв бе англичанин, макар ония, които се мислеха за осведомени, да твърдяха, че най-малкото е бил роден в Америка. За разлика от тях, той не бе дошъл чак в Южните морета да търси дом и препитание. Всъщност той бе донесъл със себе си и дома, . и препитанието. Появил се бе на островите Пау-моту. Бе пристигнал с неголяма яхта като неин капитан и собственик, младеж, който търси романтика и приключения по окъпаните в слънце пътища на тропиците. Пристигнал бе с ураган, чиито гигантски вълни го бяха запокитили заедно с яхтата сред горичка от кокосови палми на около триста ярда от прибоя. Шест месеца след това бил спасен от катер, излязъл на лов за бисерни миди. Но слънцето било проникнало в кръвта му. На Таити вместо да се качи на параход за вкъщи той купил една шхуна, натоварил я със стоки за размяна, наел ловци на бисери и закръстосвал из Опасния архипелаг.
Златистият блясък, с който светеше лицето му, изтичаше като разтопено злато от връхчетата на пръстите му. Всичко, до което се докосваше, се превръщаше в злато, но той играеше не заради златото, а заради самата игра. Това беше мъжка игра — грубите обноски и безмилостното вземане-даване между авантюристи, в чиито жили течеше кръв като неговата или кръвта на половината народи на Европа и останалата част от света, — и беше добра игра; но безмерно по-силна бе любовта му към всичко друго, от което е съставен животът на скитника из Южните морета: миризмата на рифовете, безкрайната изящност на живите корали в плитчините на огледалногладките лагуни; зашеметяващо ярките багри на изгревите, разпилени с необуздана щедрост; украсените с горички от палми островчета, разположени сред тюркоазенозелени глъбини; опияняващата свежест на пасатите; надигането и спадането на равномерните, увенчани с гребени, вълни;