— Това случвало ли се е и преди?
Дяволита усмивка се разля по очуканото лице на доктора.
— Вие сте първата. Имам някои теории как е станало, но разбира се трябва да ви направя изследвания.
Той остави холограмата и отиде до плота, където постави двете шишенца.
— Това са кръвните ви проби — една преди инжекцията и една след. Горя от нетърпение да видя какви тайни крият.
Тя плъзна очи към вратата, после обратно към доктора.
— Искате да кажете, че съм имунизирана?
— Да! Точно така изглежда. Много интересно. Забележително — той сключи ръце. — Възможно е така да сте родена. Нещо в ДНК–то, което е повлияло имунната ви система така, че тя да надвива точно тази болест. А може и някога в детството ви да са вкарали малко количество летумозис в тялото ви, а то веднъж надвило болестта, си е изградило имунитет срещу нея, който вие днес използвахте.
Синдер се сви назад неспокойно под настойчивия му поглед.
— Помните ли нещо от детството си, което може да е свързано с това? — продължи той. — Някаква ужасна болест? Някога да сте били на косъм от смъртта?
— Не. А… — тя се поколеба, докато пъхаше гаечния ключ в страничния джоб на панталона. — Май че да. Вторият ми баща почина от летумозис. Преди пет години.
— Вторият ви баща. Знаете ли откъде може да се е заразил? Тя сви рамене.
— Знам ли. Мащех… Адри, моят настойник, винаги е подозирала, че е прихванал болестта в Европа. Когато ме осинови.
Ръцете на доктора затрепериха и сякаш само здраво стиснатите му пръсти го пазеха да не се пръсне от вълнение.
— Значи сте от Европа.
Тя кимна неуверено. Като си помисли, беше странно, че идва от място, което не помни.
— Помните ли да е имало много болни хора в Европа? Или някакво запомнящо се избухване на болестта във вашата провинция?
— Не знам. Нямам никакви спомени от преди операцията. Той повдигна вежди, а сините му очи изсмукаха цялата светлина от стаята.
— Кибернетичната операция ли?
— Не, онази за смяна на пола.
Усмивката на доктора помръкна.
— Шегувам се.
Доктор Ърланд си върна самообладанието.
— Какво искате да кажете с това, че нищо не помните?
Синдер духна един кичур от лицето си.
— Ами това. Като инсталирали интерфейса в мозъка ми, той увредил онова… сещате се. Онази част от мозъка, която помни всичко.
— Хипокампуса.
— Това май.
— На колко години сте били?
— Единайсет.
— Единайсет — той изпусна бързо въздух. Погледът му на посоки се стрелна по пода, като че причината за имунитета й беше написана там. — Единайсет. Заради катастрофа с кораб, нали?
— Да.
— Катастрофите в днешно време са почти невъзможни.
— Докато някой глупак не свали сензорите за сблъсък, за да направи кораба по-бърз.
— Дори тогава ми се струва, че няколко натъртвания и синини не биха оправдали целия този ремонт, който са ви направили.
Синдер потупа хълбок с пръсти. Ремонт — ама че киборгски термин.
— Да, но тази катастрофа убила родителите ми, а мен изхвърлила през предното стъкло. Силата изтласкала кораба извън маглев-трасето6. Той се превъртял няколко пъти и паднал върху мен. След това част от костите в крака ми били смлени на кайма — тя млъкна, като си играеше с ръкавиците. — Поне това ми разказаха. Както ви казах, нищо не помня.
Помнеше слабо само мъглата от лекарствата и кашата в главата си. А после беше дошла болката. Всеки мускул я изгаряше. Всяка става надаваше вой. Цялото й тяло се бунтуваше срещу онова, което му бяха причинили.
— Оттогава насам имали ли сте проблеми със съхранението на спомените или формирането им?
— Не и такива, за които да знам — тя се вторачи в него. — Това каква връзка има?
— Невероятно — Доктор Ърланд избегна въпроса. Извади портскрийна и си записа нещо, а после каза: — Сигурно много протези сте сменили, докато стигнете до тези.
Синдер сви устни. Наистина така трябваше да бъде, но Адри беше отказала да плаща за нови части на доведената си дъщеря — мутант. Вместо да отговори. Синдер погледна първо към вратата, а после към шишенцата с кръв.
— Е… сега мога ли да си вървя?
Очите на доктора лумнаха, сякаш въпросът й го беше наранил.