Този път пробата като че ли отне повече, отколкото на бунището, и Синдер усети чувство на паника да пропълзява по гръбнака й — ами ако доктор Ърланд грешеше? Тогава чу ниския звук и андроидът се отмести, за да й стори път.
Тя въздъхна и без да поглежда към робота или някой от придружителите му, пресече горещия асфалт. Корабът още я чакаше. Като се настани на задната седалка, тя пожела да я откара до двореца на Нов Пекин.
Първият път Синдер беше отведена в двореца в безсъзнание и сега се озова залепена за прозореца на кораба, докато той я отвеждаше нагоре по стръмния, лъкатушещ път към върха на острите скали, които опасваха града. Нет линкът й намери информация, която казваше, че дворецът е бил построен след края на Четвъртата световна война, когато градът бил превърнат в руини. Дворецът беше проектиран в духа на стария свят, едновременно с голяма доза носталгия по миналото и най-модерни технологии. Покривите в стила на пагодите бяха изработени от позлатени плочки и обградени от чилини, (драконови коне) гаргойли (каменни скулптури с гротескни изображения на фантастични същества), но плочките всъщност бяха от поцинкована стомана, покрити с малки слънчеви капсули, които генерираха достатъчно енергия, за да поддържат целия дворец, в това число и крилото за изследвания, а гаргойлите бяха оборудвани със сензори за движение, идентификационни скенери, триста и шейсет — градусови камери и радари, които можеха да засекат приближаващ самолет в радиус от сто километра. Всичко това не се виждаше, тъй като техниката беше скрита в каноните с богата дърворезба и многоетажните павилиони.
Но не модерните технологии заплениха Синдер, а калдъръменият път, покрай който имаше редица цъфнали декоративни череши, преградите от бамбук на входа към градините и бавно течащото поточе, което зърна през едно малко прозорче.
Корабът не спря пред главния вход и неговите пурпурни перголи7. Вместо това той мина край северната страна на двореца — най-близката до крилото за изследвания. Въпреки че тази част бе по-модерна, по-малко носталгична, и тук Синдер забеляза извън пътеката скулптура на седнал Буда с бодро лице. Когато плати за кораба и тръгна към автоматичните стъклени врати, Синдер усети едва доловимо дръпване по глезена — Буда сканираше посетителите за оръжия. За нейно облекчение стоманата в крака й не задейства нито една аларма. Вътре я посрещна андроид, който попита за името й и я прати да чака пред редицата от асансьори. Центърът за изследвания беше като енергичен кошер — лекари и дипломати посланици и андроиди, всички сновяха по коридорите със своите мисии.
Един от асансьорите се отвори и Синдер влезе, доволна, че е сама. Вратите започнаха да се затварят, но изведнъж спряха и отново се отвориха.
— Моля, изчакайте — чу се механичният глас на асансьорния оператор.
Миг след това през полуотворените врати влетя принц Каи.
— Извинете, извинете, благодаря, че изчака…
Той я видя и замръзна.
— Лин–мей?
Синдер се отблъсна от стената на асансьора и направи възможно най-непринудения поклон, като едновременно с това провери дали ръкавицата на лявата ръка покриваше китката й.
— Ваше Височество. — Думите се изплъзнаха от устата й механично и тя изпита необходимостта да каже още нещо, да запълни празнотата на асансьора. Но нищо не излезе.
Вратите се затвориха; кабината започна да се изкачва. Синдер се покашля.
— Ахъм, казвайте ми просто Синдер. Не е нужно да сте толкова… — „Тактичен.“
Устните на принца се извиха в крайчеца, но полуусмивката не стигна до очите му.
— Добре тогава. Синдер. Ти, какво, следиш ли ме?
Тя се смръщи и гневът й взе да се надига, когато си даде сметка, че той се шегува с нея.
— Само ще прегледам мед-дроида. Онзи, който погледнах вчера. Да се уверя, че не дава технически дефекти и прочее.
Той кимна, но Синдер долови някаква сянка в очите му, някаква нова скованост в раменете.
— Аз отивам да поговоря с доктор Ърланд за напредъка му.
До мен стигна слуха, че има напредък с един от последните изтеглени киборги. Предполагам, че не ти е казал нищо?
Синдер подръпна гайките на панталона си.