— Ваше Височество.
— Виж, не искам да ти давам акъл как да си гледаш работата — рече той, — но не ти ли е хрумвало, всъщност, да взимаш пари за услугите си?
За миг жиците в мозъка й отчаяно се опитаха да направят връзка и тогава тя си спомни малкото момиче отпреди малко. Синдер се покашля и се огледа наоколо. Пригладило роклята над коленете си, момиченцето седеше на тротоара и си тананикаше песента, която се лееше от миниатюрните колони. Хората се блъскаха, развяваха торбите си, които отскачаха от хълбоците им, и похапваха чаени яйца10. Дребните търговци бяха заети с потенето си. Никой не им обръщаше внимание.
— Не искам да ви давам акъл как да си гледате кралската работа, но не е ли редно да имате охрана?
— Охрана ли? Та кой би пожелал да нарани такова пленително момче като мен?
Когато тя го погледна ядно, той се усмихна и показа китката си.
— Повярвай ми, във всеки един миг знаят къде съм, но аз гледам да не мисля за това.
Тя взе една отвертка от кутията и започна да я върти между пръстите си, само и само да прави нещо с ръцете си.
— Е, какво ви води насам? Не трябва ли да се, знам ли и аз, подготвяте за коронацията?
— Не е за вярване, но май пак имам технически проблем. — Той откачи портскрийна от колана си и го погледна. — Виждаш ли, помислих се, че вероятно храня големи надежди портскрийнът на най-прославения механик в Нов Пекин да е развален и затова си казах, че нещо в моя не е наред. — И като събра устни, той джасна ъгъла на своя портскрийн в масата, а после с тежка въздишка провери отново екрана.
— Не, нищо. Може би нарочно не е отговаряла на съобщенията ми.
— Може би е била заета?
— О, да, виждам, че си претрупана с работа.
Синдер завъртя очи.
— Ето, купих ти нещо. — Каи прибра портскрийна и извади ръка иззад гърба си. В нея държеше продълговата кутия, опакована в златен станиол и бяла панделка. Хартията беше прекрасна, опаковането — не толкова.
Синдер пусна отвертката и тя изтрополи.
— Това за какво е?
Думите й го жегнаха.
— Какво? Не мога да ти купя подарък ли? — попита той с тон, който почти спря електрическите импулси по жиците й.
— Не. Не и след като не ви отговорих на нито едно от шестте съобщения през изминалата седмица. Преструвате се, че не разбирате ли?
— Значи си ги получила!
Тя се облакъти на масата и брадичката й потъна в дланите.
— Разбира се, че ги получих.
— Тогава защо не ми отговори? Да не би да съм сторил нещо?
— Не. Да. — Тя стисна очи, като масажираше слепоочията си. Беше си помислила, че трудното вече е минало. Тя ще изчезне, той ще продължи напред. В остатъка от живота си тя щеше да гледа принц, не, император Каи да държи речи и да прокарва закони. Да пътува на дипломатически мисии по света. Да стиска ръцете на хората и да целува бебета. Щеше да го види на сватбата му. Щеше да види как жена му го дарява с деца — и не само тя, целия свят щеше да види това.
Той, той щеше да я забрави. Именно това трябваше да се случи.
Колко наивно от нейна страна да помисли, че всичко ще е толкова просто.
— Не? Да?
Тя се запъна, като мислеше, че лесно би могла да хвърли вината за мълчанието си върху Адри, жестоката мащеха, която не й позволяваше да напусне дома им, но не беше никак лесно. Не можеше да рискува да му вдъхне надежда. Не можеше да рискува нещо да промени намеренията й.
— Просто аз…
Тя се отдръпна. Знаеше, че трябва да му каже. Той я имаше за обикновен механик и вероятно беше готов да прекрачи тази социална граница. Но ако си едновременно киборг и лунитянин? Да си презрян и низвергнат от всяко общество в галактиката? Само за един миг щеше да разбере защо трябва да я забрави.
И сигурно точно толкова време щеше да му е нужно да я забрави.
Металните й пръсти се размърдаха. Дясната й ръка гореше под памука.
„Дръпни ръкавиците и му покажи.“
Тя разсеяно докосна подгъва и опипа плата с петната от масло по него.
Но не можа да ги свали. Той не знаеше. Тя не искаше той да научи.
— Защото вие все за този глупав бал говорите — каза тя и се сви от собствените си думи.
Той хвърли разсеян поглед на златната кутия в ръцете си. Напрежението се стопи и той най-сетне отпусна ръце.
— Звезди, Синдер, никога не бих дръзнал да те поканя на среща, ако знаех, че ще ми наложиш ембарго заради това.