Чудесна, високоблагородна програма. Първото „пипало“ се оказа самият Луис Лепке Бухалтер.
Предвид на това, че е в затвора, Лучиано не можеше да държи достатъчно здраво юздите. Костело и Лански независимо от доброто си желание отделяха все пак повече внимание на развитието на бизнеса в секторите под техен контрол. Поради липса на бдителност стана така, че всеки лека-полека дърпаше чергата към себе си. Вече не се чувствуваше ръката на един истински безпощаден господар. Една от големите грижи на Лучиано през цялата му кариера на организиран престъпник е да се прави, че стои далече от наркотиците. Това не е вярно. Вито Дженовезе му служеше за провеждането на дръзки манипулации с политици извън всяко подозрение, посланици на някои страни, титуловани особи от висшето общество, пристрастени тогава, както и сега, към наркотиците. Но самият Лъки, който в началото на кариерата си доставяше бял прах под панделките на шапките, произведени от г-н Голдман, признат за виновен и осъден за пръв път по тази причина, искаше до края на живота си да не бъде пряко замесвай в тази дейност.
Когато пред него ставаше дума за наркотик, той изпадаше в страшен гняв. Не е възможно да се опише яростта му, когато пратеникът на Лепке Джо Адонис му съобщи, че Дебелия Бухалтер е затънал до гуша в трафик с наркотици от Хонконг и е спечелил повече от 10 милиона, че Отделът за борба с наркотиците го е подушил, че Лепке се крие и че моли за незабавна помощ, защото по следите му е Хари Анслингер, шефът на отдела.
За да спечели време, Лъки Лучиано реши двойното А (Албърт Анастасия) да даде помощ и подкрепа на Дебелия, с когото да се разправя по-после.
Ето най-важните пасажи от интервютата, дадени от хора, отблизко запознати с аферата Лепке, и специално Чарлз Брейтъл (съдия от Върховния съд на щата Ню Йорк), Виктор Хервиц (помощник на Томас Дауей) и Джоузеф Кайтз (официален представител на профсъюза на докерите):
Бухалтер контролира чрез терор по-голямата част на работническите обединения и асоциациите на собствениците на предприятия в Ню Йорк. Негов лейтенант е Гурах Шапиро. Те изнудват безжалостно онези, които работят по-специално в секторите на готовото облекло, транспорта и хлебарниците. Когато някой от предприемачите иска да попречи на организирането на работнически профсъюз, той се обръща към Лепке и към Гурах… Известно бандитско дуо… и когато профсъюзите искат да контраатакуват, те също трябва да подпишат договор с Лепке и Гурах. По такъв начин кръгът на насилието се затваря. Непокорните гласове на протест се задушават.
Лепке и Гурах влизат във връзка със собствениците, които отказват да платят прекомерно високите суми в замяна на тъй наречената закрила срещу лични нападения, стачки и евентуално всякакво възможно унищожаване на предприятието. Исканията за присъединяване към организацията и за плащане на членски внос за закрила е всъщност директна форма на изнудване. Така двамата тероризират и съсипват в продължение на години нюйоркската конфекционна промишленост.
Трябваше някой да се реши да направи нещо, за да изтръгне индустрията от контрола на тази сган. Томас Дауей, избран за окръжен прокурор на Ню Йорк в 1938 г., започва настъпление срещу изградената от Лепке-Бухалтер криминална империя. Ето и неговата първа декларация по радиото по този въпрос:
„От години Луис Бухалтер, по-известен под името Лепке, е най-ужасният от всички изнудвачи на американския промишлен свят. Неговите гангстери принуждават индустриалците в конфекцията и хлебопроизводството да му плащат данък за така наречената закрила… и убиват всеки, който се осмели да им се противопостави! През последните две години петима от предишните членове на бандата на Бухалтер бяха убити, а днес един обикновен гражданин беше убит от куршуми, предназначени за друг от сътрудниците на Лепке! Стига вече… Трябва ми Лепке, жив или мъртъв.“
Език несъмнено мъжествен, но предназначен да скрие желязната воля и непреодолимото желание за достигане на високи постове в управлението, а защо не и до най-високия административен пост от сегашния окръжен прокурор на Ню Йорк. Тази декларация има също за цел да подреже крилата на Хувър, директора на федералното бюро за разследване, който беше по петите на Лепке, и на Хари Анслингер, шеф на отдела за борба с опиатите.