Когато през 1935 г. Шулц настоява за убийството на Дауей, именно Бухалтер, да се върнем на него, кара Върховния съвет на Синдиката да се откаже от даденото по време на едно предишно заседание съгласие. Казваме това, за да се разбере добре все по-нарастващото влияние на Лепке в организацията, чувствителна към несметните приходи, процент от неговите процъфтяващи сделки. Този, който носи толкова пари за своите съдружници, се смята за част от най-добрите. Неговата дума се чува. Законът на бандите се основава на осезаемите реалности. Между другото, именно неговите хора, Менди Уайс, Чарли Уоркман (Дървеницата) и Али Таненбаум ще убият Шулц и трима от лейтенантите му в един ресторант в Ню Джърси.
Екипът на Дауей, по-специално Джоузеф Кайтз, ни потвърдиха, че са идентифицирали незабавно убийците благодарение на показанията на една проститутка, в дома на която са се преоблекли. Но трябваше да изминат десет години, за да могат следователите да натрупат достатъчно доказателства и свидетелски показания, за да пратят Менди Уайс на електрическия стол, а Уоркман на доживотен затвор.
Някъде през 1933 г. започват истинските неприятности за Лепке и Гурах, а заедно с тях за още 158 гангстери. Те са обвинени в нарушение на закона „против тръстовете“. Осъдени са на една година затвор и глоба от хиляда долара всеки. Федералният съдия Джон Нокс съжалява за тази присъда: „Това е само леко пляскане през ръцете, но е максимумът, който можех да им дам.“
С типичното за всеки от тях нахалство двамата побратими намираха присъдата за твърде солена. Две седмици по-късно, без да плащат никакъв залог, те бяха освободени. При разглеждане на делото съдията Мартин Ментън, за когото беше всеизвестно, че се е продал на гангстерите и е приятел на Франк Костело, анулира първата присъда и я замени с условна.
Това, което доведе до краха на Лепке, е невъобразимото разрастване на неговата криминална империя и фактът, че не беше пряко направляван от Лучиано. Изнудванията му бяха толкова много, толкова сложни, толкова преуспяващи, че той не бе в състояние да ги контролира лично. Лошо подпомаган, той се вижда принуден да убива собственоръчно амбициозните лейтенанти, които искат, а и са в състояние да го изместят, вечното връщане към закона на джунглата. Имаше големи липси, по-конкретно в горящия вече сектор на наркотиците. Той командуваше една прекалено голяма армия от убийци и изнудвачи. По-дръзките тихомълком работеха за своя сметка. За да държи в ръцете си безбройните синдикати на своя тръст, Лепке трябваше да увеличи броя на заплахите, убийствата и изнудванията. Дауей с ореола на успеха с Лучиано и Шулц в края на краищата го обяви за обществен враг N1. В същото време двамата с Шапиро попадат под ударите на федералните закони. Бюрото за борба с наркотиците намира доказателства, че са вложени 10 милиона долара в покупката на заловена пратка наркотици.
Лепке се чувствуваше сгащен. Телефонът му се подслушваше. Следяха го. Той не можеше да се среща със своите лейтенанти никъде другаде, освен в холовете на хотелите, гарите, автобусните спирки, след като се отърве от преследвачите. Скоро нещата стигнаха дотам, че комбини за милиони долари се обсъждаха в клозетите на долнопробни кръчми или в коридорите на метрото.
Хванат изкъсо, Лепке не поема никакъв риск. Той заповядва систематични екзекуции на всички хора, които Дауей иска да разпита, дори и на тези, които нямат какво да кажат! Предпазливостта никога не е излишна. Достатъчно е да извикат някого в канцелариите на Дауей и той трябваше да се счита за труп. Цялата корпорация на убийците стоеше с пръст на спусъка и му се подчиняваше безпрекословно. „Дауей и неговият екип си изгубиха както ума, така и свидетелите“ — се провикна Уолтър Уинчел.
В средата на лятото натискът стана неудържим. Лепке признава на своя лейтенант Пол Бергер: „Нямам вече нерви… Виждам ченгета навсякъде… Подпалиха ми се табаните… Изчезвам.“