Най-напред започваха работа „казерите“. (Идва от думата caser, която означава „хващам капия“. — Бел. прев.) Те събираха многобройна и точна информация за подробностите около държането, навиците, връзките и часовете на влизане и излизане на бъдещата жертва. Те възстановяваха педантично топографията на местата, през които жертвата преминаваше. Понякога Анонимното дружество за убийства оставяше тази грижа на клиента, който искаше услугата, но получените сведения се проверяваха още един път от неговите собствени агенти.
През това време „оръжейниците“, без да знаят по каква причина, се заемаха с подготовката на необходимите оръжия. Като правило тези оръжия се крадяха от доковете, спортните магазини, военните складове или от частни лица. Неотменимо правило беше те да бъдат „девствени“, т. е. никога до този момент да не са били използвани за друг подобен удар. Все пак те минаваха през ръцете на „почиствачи“ (Идва от думата cleaner, почистват. — Бел. прев.), които унищожаваха всички възможни белези за идентифициране най-напред с пила, после с азотна киселина или хлорхидрид, за да се изтрие и в дълбочината на метала и най-малката следа от регистрационния номер. Разбира се, с тези оръжия си служеха само веднъж. След употребата им те веднага се унищожаваха. Заедно с това други специалисти крадяха колите, необходими за екзекуцията. Те избираха и предпочитаха коли, на които притежателите бяха заминали за дълго време, или коли, изоставени на паркингите. Също те крадяха от други коли регистрационни номера, които в необходимия момент поставяха на Hot car (горящите коли, буквално колите, които ще бъдат запалени, тези, които ще използват убийците или които служат за следене на жертвата). Както всички останали, крадците на коли не знаеха къде в края на краищата отиваха предоставените от тях коли, които други специалисти поправяха и пребоядисваха.
Ако убиецът трябваше да действува в чужд град, тогава друг, съвсем сигурен съучастник му купуваше билет за влак или самолет и на място му подготвяха няколко абсолютно сигурни скривалища. Той се настаняваше под фалшиво име и оставаше толкова време, колкото беше необходимо за изпълнение на мисията.
С пристигането убиецът биваше разпознаван от анонимния съучастник, натоварен с посрещането. Връзката се установяваше със специални знаци или подходящ код. Съучастникът го завеждаше при finger-man (буквално „човека-пръст“ или „показвача“), чиято единствена задача се състоеше в това, да покаже жертвата, която в девет десети от случаите убиецът не познаваше.
Веднага след извършването на убийството един wheelman (шофьор) посрещаше бързо убиеца в „горящата кола“, предварително открадната, и имаше грижата да осигури бягството по бърз и често сложен маршрут, дълго време опознаван и многократно предварително изпробван.
На предварително уговорено място друга крадена кола натоварва убиеца, докато шофьорът на първата продължава да пътува още известно време, преди да изостави своята „горяща кола“.
В преобладаващия брой от случаите „шофьорът“ не знае нищо за беглеца, когото качва, и също каква е мисията, която изпълнява. Шолем Бърнстейн, най-добрият шофьор и крадец на коли на Анонимното дружество за убийства (той собственоръчно беше откраднал неколкостотин коли, а беше заловен един-единствен път), чистосърдечно се възмути, когато Бъртън Туркъс го затвори за съучастничество в убийство.
— Когато събирам от пътя един или няколко типа в уговорен предварителен час на някой уличен ъгъл, протестираше той, откъде бих могъл да зная дали не излизат от някой вертеп, не отиват на обир или са убили някого?
В случай че евентуално get-away car (буквално „кола за изтегляне“) бъде незабавно подгонена от кола на полицията, друго превозно средство — crash car, с напълно редовни документи, карана от истинския притежател (временен съучастник с абсолютно чисто съдебно досие) имаше за задача да пресече пътя на преследвачите, като се удари в тях, за да улесни бягството на „горящата кола“. За тях предписанието беше да се оправдават, че са се объркали и са направили погрешна маневра.
Накрая Анонимното дружество за убийства използваше услугите на безброй лъжесвидетели, които предоставяха алиби или йезуитски печелеха доверието на жертвата и я привличаха в някой от капаните. Дотук в сметката не влизат служещите в погребалните бюра, натоварени в случай на нужда да попречат на идентификацията на някой неудобен труп или просто сръчно да го изпарят.