Така мнозинството от многобройните жертви на „Murder Incorporated“ изчезваха, без да оставят и най-малка следа, телата им никога не можеха да бъдат открити. Това решение на въпроса предлагаше на убийците три предимства: най-напред оставаше да витае във въздуха съмнението относно окончателната причина за изчезването, защото прекалено обемистото съдебно досие можеше да изглежда като мотив за преминаване в нелегалност. В случай че полицията започнеше издирване, то лишаваше следователно от важните следи, които предоставяше трупът. Накрая, но не на последно място, в случай на арест то позволяваше на убиеца да се възползва от тази част на англосаксонското право, според която никой не може да бъде осъден, ако тялото не бъде намерено и подложено на аутопсия според изискванията на закона.
Точните данни на Ейб Релис бяха допълнени впоследствие от Али Таненбаум, чийто злокобен списък превишаваше този на Изчанчения. Като видя, че е загубен, Али премина с О’Дуайър и Туркъс пътя на своя бивш шеф, постави се на разположение и даде възможност на полицията да открие място, осеяно със залети с киселина трупове в полите на планината Катскилс, графство Съливан, безлюден район много близко до Ню Йорк, където бяха екзекутирани безброй осъдени, заведени на „разходка“.
За да се освободят от телата на жертвите, убити в града, убийците от Анонимното дружество за убийства измисляха смайващи погребения. Някой път трупът, обезглавен и с отрязани пръсти, за да се попречи на идентифицирането, биваше заливан с бензин и подпален в крадена кола. Друг път той тайно се предоставяше на съучастник, който произвеждаше консерви с храна за кучета, който го нарязваше и правеше на пастет. Практикуваше се и закланият да бъде поставен и заключен в багажника на изоставена кола, обречена да бъде изпратена на бързо действаща преса за унищожаване и след това за претопяване.
Някои жертви от по-обемистите можеха дори да бъдат погребани по най-легалния начин, известен на света, благодарение на двойното дъно на ковчега на покойник, починал от естествена смърт. Обичаят, задължаващ американците да се обръщат от момента на смъртта към някой Дом на покойниците (Това са търговски къщи, които се занимават с всичко по погребенията. Там се прави последният тоалет на покойника, често гримиране и балсамиране, както и поставянето в ковчега и излагането му. Там близките и приятелите на семейството поднасят своите съболезнования и оттам тръгва погребалната процесия. Мотото на мрачната реклама на една от фирмите, притежаваща вериги от подобни домове, остава прочуто: „Умрете! Ние ще направим останалото.“), където техните мъртъвци остават до погребението, често в монументални ковчези, улесняваше поставянето на трупа на сигурно безименно място в двуетажния ковчег. Всичко това, разбира се, чрез съучастници в погребалните бюра, често легални предприятия на някоя банда. Хъдзън, Ист Ривър и най-вече малкото езеро в Катскилс също служеха за последен дом на голям брой жертви. В началото някои от телата се издигаха на повърхността след няколко дни, подути от газовете при гниенето. Питсбърг Фил Страус намери за уместно с цинично задоволство да уточни пред един от помощниците на Дауей, Джон Кайдз:
— На първо време ние смятахме за достатъчно да наръгаме жертвата пет-шест пъти, преди да я хвърлим във водата. Но след време мършата изплуваше като балон. Тогава ние придобихме навика да му изтърбушваме гърдите, стомаха и слабините с повече от сто удара с пикел и през дупките водата можеше да изтласква газовете, получени при гниенето… Повече нито един труп не е изплувал на повърхността. Това не изискваше много време, а и беше по-сигурно, отколкото да му закачаме тежест.
Някои от жертвите, чието предателство криеше специална опасност, или непредпазливостта им изискваше специално наказание и показно убийство, закачен на касапска кука, биваше разсичан на малки късчета, които след това натъпкваха в кофите за смет. Други биваха погребани живи в костюм от цимент и после потопени във вода или направо хвърлени живи във водата, „обути“ в обувки от бетон. Докато циментовият блок се втвърдяваше, главорезите разказваха садистично на жертвата за мъките при задушаването, които я очакваха.
Никой не можеше да се измъкне от „Murder Incorporated“. На няколко пъти убийци, усетили, че се намират под подозрение, искаха да прекъснат връзките с това общество или просто разбираха, че знаят много, подушвайки, че в скоро време ще има договор, насочен срещу тях, и се опитваха да избягат от своя жребий. Те изчезваха, без да оставят адрес. По този начин те си прочитаха неотменимата присъда.