Големият съвет свика по спешност един Комитет по кризата.
От Калифорния дотича в Ню Йорк Бъкси Сийгъл, мина и през Детройт и натовари шефа на бандата „Пърпъл“. През следващите осем дни под неговото председателство още свободните главатари на синдиката, сред които Меир Лански, братя Мангано, Лонджи Цвилман, Уили Морети и Франк Костело, се събраха на съвет тайно и без да напускат последния етаж на най-големия хотел на Парк авеню. Високото положение, което Релис заемаше в синдиката, му позволяваше да знае всичко за безбройните уреждания на сметки, заповядани от тях през последните десет години. Бърже, с присъщата им страшна ефикасност те измислиха методична контраофанзива в най-висок стил.
Тя трябваше да се развие в три насоки:
1. Най-напред синдикатът като цяло ще трябва да действува чрез печата, за да хвърли сянка от съмнение върху стойността на признанията на доносниците, върху това, какво доверие може да се гласува на подобни индивиди, готови, за да си спасят кожата, да повторят всичко, което ще им подскажат О’Дуайър и Туркъс. Трябваше с ред машинации да убедят американското обществено мнение, че тези двамата, жадни да се изфукат на политическа основа, преувеличават и раздуват няколко обикновени случая на убийства без връзка помежду им, за да накарат да им повярват, че съществува гигантска криминална организация, която съществува единствено в тяхното въображение.
2. Големият съвет гласува също създаването на фонд за защита и помощ с неограничен бюджет. Той трябваше да бъде създаден чрез допълнителен висок налог не само върху всички банди в Съединените щати, но и върху касите на работническите организации и организациите на работодателите под техен контрол. Това съкровище, предназначено за война, щеше да помогне на всички застрашени членове на синдиката да заминат в чужбина или да живеят толкова продължително, колкото е необходимо, в нелегалност.
Пари щяха да се осигурят на онези, които бяха задържани и си държаха езика зад зъбите, най-добрата възможна защита. В случай на нужда от този фонд трябваше да плащат и необходимите вноски за освобождаване под гаранция, колкото и високи да са те. Най-големите адвокати-криминалисти на САЩ бяха мобилизирани от синдиката. Един от най-известните юристи на Ню Йорк — Сам Лейбовиц, получи лично 100 000 долара, за да представлява Албърт Анастасия и няколко важни обвиняеми. Немалко хиляди бяха изразходвани при опитите да се измъкне от аферата Питсбърг Фил Страус, чиито показания, ако видят бял свят, щяха да бъдат смъртоносни за главатарите на синдиката.
3. Накрая Висшият съвет заповяда война до пълно изтребление по цялата американска територия не само на опасните свидетели, но и на всички членове на „Murder Incorporated“, все още на свобода, които можеха рано или късно в случай на арестуване да се опитат да повторят номера на Релис, Таненбаум, Левин и Мейфтор. Разбира се, бяха обещани огромни суми на всяко лице, което успееше да ликвидира четирите канарчета. Само главата на Изчанчения беше оценена на 100 000 долара. На Бъкси Сийгъл с основното съдействие на бандата „Пърпъл“ от Детройт беше дадена пълна власт да докара до успешен край тази кървава чистка. Но от дъното на затворническата килия Хепи Майон, загубил ума и дума от страх и злоба, също нареди чрез посредничеството на брат си Дъки и на Вито Гурио, за да се измъкне от клопката, да насочат неговите собствени екипи от убийци дори срещу най-верните му лейтенанти. През следващите няколко седмици започна масово клане.
Терорът се стовари върху целия престъпен свят.
Ликвидирани бяха убийците Бени Таненбаум, Дърти Джими Ферасо, Денди Джак Таризи, Тони Ромеро и десетки други, които своевременно бяха избягали.
Гурио дори направи няколко опита да измъкне от затвора определени затворници, за да може да ги убие без свидетели. Ловът на хора стана толкова убийствен, че О’Дуайър и Туркъс се принудиха, колкото и парадоксално да изглежда, да разпратят по целите Съединени щати бързи предупреждения до бегълците от „Murder Incorporated“. Цялата полиция се хвърли в борба за време с убийците на Сийгъл и Майон, като се надяваше да намери по-бързо хората, белязани за смъртта.
Но тази безмилостна война на масово изтребление се обърна против синдиката. Голям брой от закоравелите убийци, от които дори в затвора и поставени при най-тежки условия не можеха да изтръгнат нито дума, изведнъж загряха, че са направили капитална грешка, че нито предишните им заслуги, нито тяхната репутация, нито закрилата от висшите кръгове, нищо и никой няма да ги отърве. Рано или късно те щяха да попаднат под ударите на екзекуторите, освен ако отидат… при органите на правосъдието. В напълно безнадеждно положение много от тези бегълци решиха да се предадат и по този начин често избягваха смъртта. За да си отмъстят, започнаха да сътрудничат на полицията. Такъв беше случаят с Анджело Каталано, най-добрия „шофьор“ на Хепи Майон, чиито показания щяха да натопят окончателно бившия му шеф. Той разказа на следователите, че на 6 февруари миналата година Майон не се поколеба да се дегизира като колгърл (Особен вид проститутки от по-висока категория, които разполагат със собствено жилище и кола за обслужване на клиентите — Бел. прев.) и да приеме двама особено предпазливи профсъюзни дейци, които трябваше да убие заедно с Торио и Абандандо.