Така нареченото „канарче“ предостави на О’Дуайър и Туркъс елементите, необходими за необоримо обвинение срещу неговия бивш шеф. От края на май 1940 г. прокурорът на Бруклин поиска да получи разрешение от властите Бухалтер, който излежаваше първата си присъда в един федерален затвор, да му бъде предаден. Той веднага го обвини в предумишлено убийство. Той нареди също да бъде задържан и най-близкият човек на Лепке, Луис Капоне. Другият лейтенант, Менди Уейс, успя да се измъкне. Търсен от цялата полиция на САЩ, най-накрая беше арестуван през юни 1941 г. в Канзас сити точно навреме, за да се присъедини към двамата си съучастници на подсъдимата скамейка пред криминалния съд на Бруклин. Докато водеха процесите на Фил Страус и Сам Голдстейн, О’Дуайър и Туркъс успяха да завършат и подготовката на делото на шефовете-убийци, чийто процес трябваше да започне на 21 ноември 1941 година.
За тримата, намиращи се под ключ, нямаше никаква възможност да се измъкнат. Освен една-единствена надежда, да се лиши обвинението от най-важния свидетел, преди да стигнат до съда в Бруклин! Ужасяващата непосредствена близост на разплатата направи от Бухалтер див звяр, побеснял от страх и ярост. От дъното на килията той заплашваше синдиката, като настоятелно искаше незабавно да се затвори човката на канарчето. Подобна заплаха беше безполезна. И без нея всички големи босове, намиращи се още на свобода, бяха единодушни по този въпрос, включително и Франк Костело, който единствен в миналото изпитваше отвращение да се обръща за услуги към Анонимното дружество за убийства, макар да беше убеден в необходимостта от съществуването на такъв организъм за поддържане на реда в организацията. Независимо от приказните суми, отпуснати от Върховния съвет, за да се ограничи с всички възможни средства катастрофата, предизвикана от признанията на Ейб Релис и Али Таненбаум и компания, над Синдиката като цяло беше надвиснала смъртна опасност. Защото двамата доносници не се задоволяваха вече да разказват само за действията на Бруклинската комбина, те бъбреха с желание за всичко, което знаеха за американския престъпен свят. Нямаше нито един от главатарите на престъпниците, нито една от бандите, свързана със Синдиката, които да не бяха се обръщали многократно за помощ към убийците от Анонимното дружество за убийства. Освен това по силата на своите служебни задължения — шеф на палачите, Ейб Релис беше работил за всеки от тях. Той познаваше движението на бизнеса им, техните връзки с деловите среди и профсъюзите. Между два договора всички те ги бяха използвали, него и неговите хора, за изнудване и шантаж, за сплашване на нерешителни жертви или неизправни длъжници. Дори Лъки Лучиано в затвора Данемора се чувствуваше директно и опасно засегнат. Защото по негова заповед навремето Маранзано беше екзекутиран от Сам Левин и още трима убийци от Бруклинската комбина. И екипите, предоставени от Бухалтер, бяха тези, които ликвидираха четиридесетте Мустакати дедици, жертва на Сицилианската вечерня от 11 септември 1931 година. Като водач на синдиката Лучиано възхвали премахването на Шулц; дори поставен „на сянка“, той беше човекът, който потвърждаваше всички смъртни присъди, издадени от Големия съвет. Брътвежите на Релис от този момент нататък представляваха смъртна опасност дори и за него. Неприятностите, които се случиха на неговия приятел Бухалтер, нагледно показваха това, което можеше да се случи и на самия него. Вън от себе си от гняв, Лучиано безпокоеше неспирно Сийгъл. Трябваше на всяка цена, независимо с какви средства, да се ликвидира час по-скоро този изменник, който предаваше най-дълбоките тайни на синдиката. Оставянето на един-единствен предател жив представляваше недопустим прецедент. Отсега нататък възникваше рискът всеки заловен бандит, заплашен от смъртна присъда, да повтори действията на Релис! Той трябваше да бъде убит демонстративно и много бързо. Това изискваше и авторитетът на синдиката сред американския престъпен свят.
От началото на дългодневното му предателство въпросът за сигурността на доносчика стоеше непрекъснато пред О’Дуайър и Туркъс. Заплашеният смъртно синдикат щеше да реагира. Нито един затвор в Ню Йорк не изглеждаше достатъчно сигурен на окръжния прокурор, за да защити скъпоценния свидетел на обвинението.
След като по време на признанията беше настанен в една изолирана част на хотел „Босерт“, точно срещу кметството на Бруклин, и плътно охраняван като каса със скъпоценности, след няколко тайни смени на местата, където беше държан, Ейб Релис беше прехвърлен на остров Кони Айлънд в хотел „Халф мун“. Това беше висока изолирана постройка над почти безлюдния през този сезон плаж. Там бяха настанени и Али Таненбаум и Шолем. Тук тримата в пълна изолация очакваха момента, за да свидетелствуват срещу бившите си шефове и съучастници. Те излизаха от „Халф мун“ само с блиндиран фургон, заобиколен и ескортиран от въоръжен до зъби ескадрон на полицията, и само когато трябваше да седнат на свидетелската скамейка пред Криминалния съд на Бруклин. Пътуваха по различни маршрути, избирани в последния момент. Съдебната палата беше нагъчкана с детективи. Трябваше да се предоставят специални пропуски, за да се влезне в миниатюрната заседателна зала. След всеки влезнал вратите се заключваха много солидно. Туркъс нае целия шести етаж на „Халф мун“ и един от асансьорите отиваше единствено до него. Другите въобще не спираха на етажа. За да се използва асансьорът, трябваше да се премине през първата преграда от пазачи в хола на хотела, а после се извършваше щателен обиск. На излизане от кабината на шестия етаж всеки посетител се натъкваше на втория пост на охраната. След това се преминаваше през няколко бронирани врати. Ейб Релис заемаше стая 623, тази в дъното на коридора. Вратата не се затваряше никога, така че осемнайсетте пазачи, разделени на три смени, да не го изгубват от очи дори за миг. Всички бяха щателно подбрани лично от О’Дуайър и въоръжени до зъби. Пазачите носеха храната в стаите на затворниците, настанени в съседни стаи. От време на време разрешаваха на Релис посещения на жена му, която междувременно роди…