Но когато човек се престарава, често прави грешки. Тази на Нуки беше голяма.
Хотел „Брикерс“ приемаше клиенти само от чисто бяла раса, за предпочитане протестанти.
Когато портиерите и администраторите видяха „високите гости“, дъхът им спря. Подобен спектакъл надминаваше и най-футуристичните представи на служителите в хотела. Този парад на човешки лица с жълтозелен цвят или в най-добрия случай жълт цвят, променен от чернодробни кризи, тези хора с черни къдрави коси, с опасно стърчащи между дебелите бърни пури, със звънтенето на цяла кинкалерия гривни от масивно злато, дрънкащи на края на малки ръце, размахвани във всички посоки, сякаш за да хванат циничните възклицания, с блещукащи, отрупани с диаманти пръсти като кебапчета, накара отговарящите за традициите на хайлайфа да повярват за момент, че се намират в средата на непубликувана никога страница от Библията.
Те се заеха с желязна ръка да се противопоставят и да върнат на улицата тази вълна от нашественици. Точно в този момент на 12 май 1929 г. в 16,30 часа избра да пристигне самият Ал Капоне на един истински презокеански параход на колела: осемцилиндрова лимузина „Кадилак“, модел 1928 г., регистрирана под номер 141–116. Блиндиран със стомана, автомобилът тежеше три тона, имаше специална система от ръчки за евентуално сваляне на стъклата, дебели два сантиметра и половина и непробиваеми от куршуми. Между специални пневматични шини и въздушни камери беше разположена особена лепкава течност, която моментално запушваше която и да е пробойна. Задното стъкло беше подвижно и даваше възможност на седящите вътре при нужда да се противопоставят на този, който би дръзнал да нападне това чудовище. Капоне изскочи отвътре с учудваща за неговите килограми енергичност. Последва го административният му директор Джак Кузик, наречен Мазния палец заради привичката да прекарва палеца си през обилно намазаните си със зехтин коси, за да може бързо и точно да брои пачките с долари.
Кинг Соломон, дошъл от Бостън, веднага съобщи за оскърблението, нанесено му в „Брикерс“.
— Намерете ми този побърканяк Нуки. Четвърт час по-късно пристигна Енох Джонсън, в ослепително белия си костюм с червен карамфил на ревера. С габарити на борец от тежка категория, той беше по-висок от Ал Капоне поне с двайсет сантиметра и закръгленият Ал с повдигнат към него нос бълваше мръсотии. Нуки му отговаряше добродушно. Репутацията на Капоне като човек, който измисля особено скверни псувни, му беше известна и той запази спокойствие. Капоне хвърли пурата си на земята и я размаза с крак.
— Аз се чупя…
— Е, хайде сега… Нали сме тук за развлечение?
Джонсън успя да завлече Капоне, Кузик и всички останали в хола на хотел „Президент“. Нуки се затвори с двама от членовете на дирекцията, преговаря с тях десет минути дявол знае за какво, но излезна сияещ.
— Всички да отидат да си получат ключовете, вие сте добре дошли в „Президент“ и не забравяйте, че сте мои гости…
Всички се втурнаха към рецепцията, само Ал Капоне продължаваше да мърмори.
— Не ми харесват тези твои детски ясли, искам да отида другаде.
Без да губи доброто си настроение, Нуки Джонсън го успокояваше:
— Остави другите да се настанят. След това ще се заема с тебе. Аз имам нещо, което отговаря на твоя ранг…
Ал хвърли пронизващ поглед на Нуки, а после го премести към приятелите, които започнаха да се настаняват. Сега в „Президент“ имаше изключителен наниз от гангстери, дошли от всички краища на Америка.
Уокси Гордън, най-важният от всички черноборсаджии на алкохол, пристигнал от Филаделфия, мъкнеше със себе си Макс Хоф, наричан Бу-Бу, Сам Лазар, Чарлз Шварц и Ник Розен.
Лонджи Цвилман и Ули Морети — представители на графство Насо.
Оуней Маден, кралят на нелегалните барове.
От Кливланд са дошли Чарл Полизи (истинското му име е Лео Беркович), заобиколен с безусловно преданите му Мое Далиц и Лу Руткопф.
Ейб Бърмийн, главатар на страшната банда Пърпъл от Детройт, имаше проблеми там и беше изпратил непознати заместници.
Том Пендергаст от Канзас сити беше представен от Джон Лазия, негов приятел.
Както се очакваше, делегацията от Ню Йорк беше най-многобройна, ръководеше я човекът, най-привързан към идеята за това събиране — Чарли Лучиано. Около него стояха най-елегантният от всички Джони Торио, Луис Лепке Бухалтер, Джо Адонис, Франки Костело, Франк Ериксън, който носеше на ревера траурна лента (наскоро беше убит неговият приятел Ротстейн), и както винаги малко по-настрана Дъч Шулц, с второстепенна роля. До него, достатъчно беше мислено да се пресече Бруклинският мост, стоеше страшилището на доковете Албърт Анастасия. Франк Скализи и Винс Мандано се държаха настрани и засега предпазливо разговаряха само помежду си.