— Но ние така се споразумяхме, Джо. Ти вземаш процент от всичко, с което се занимавам, с изключение на алкохола, което е мой личен бизнес.
Масерия спря да се разхожда:
— В моята фамилия няма личен бизнес. Трябва да даваш всичко в общата каса. Чарли повтори лукаво:
— Но ние така се споразумяхме, Джо… Ти ми стисна ръката и каза „О’кей“…
— Но вече не казвам „О’кей“. Развалям споразумението. Ти навсякъде внасяш безпорядък. Няма да търпя това. Или ще влезеш в релсите, или в теб ще влезе куршум, ясно ли е?
Чарли Лучиано поклати глава.
Масерия излезе, затръшвайки вратата.
За известно време в стаята се възцари мълчание. След това Франки Костело взе думата: „Да печелим време — посъветва той. — Този луд човек може да ни прати по дяволите. Ако прибавим към нашите хора тези на Джо А., Бъкси, Меир Лански, Дженовезе, Дъч Шулц и Анастасия, ще съберем най-много сто човека, които няма да са много навити да бъдат пречукани, да им напълнят търбусите с олово… Масерия ще строи най-малко двеста, двеста и петдесет «войника», както той казва, хора, раздразнителни на тема семейна чест, унищожители на евреи и несицилианци. Всеки ден ще ни падат тухли по главите. Да печелим време, да избегнем това, или да се съюзим…“
— За Салваторе Маранзано ли мислиш?
— Не е ли логично?
— Логично е — съгласи се лесно Чарли Лучиано. — Ще осъществя контакт.
За нещастие Салваторе Маранзано също мислеше за него. Не го беше забравил. Срещата беше изненадваща и жестока.
Въпреки колебанието на Чарли Лучиано приятелят му Франк Костело се обърна към Вито Дженовезе с молба да установи връзка с неприятелската банда по простата причина, че Вито изглеждаше в добри отношения с Тони Бендер — един от верните на Маранзано хора. Запознат с проекта, Томи Лукезе се присъедини към него, заявявайки, че той е много навременен, тъй като в най-скоро време ще избухне война между двете съперничещи си фамилии. Той добави, че Том Рейна също възнамерява да изостави Масерия.
Тони Бендер предложи да се направи среща на четири очи между неговия капо, дон Салваторе, и Чарли Лучиано на 17 октомври 1929 г. в полунощ на Стейтън Айлънд. Това място можеше да се смята за неутрална територия, тъй като беше под контрола на Джо Профачи — лейтенант на Маранзано, който беше в същото време приятел от детинство на Лучиано.
В уречения ден и час Вито Дженовезе предложи на приятеля си Чарли да го придружи скрит в колата и въоръжен. Лучиано отказа сухо, дадената дума си е дадена дума.
Пристигнал пръв на мястото на срещата, Салваторе Маранзано се разхождаше напред-назад по безлюдния док. Когато Чарли слезе от колата, той го прегърна ласкаво и го потупа по рамото: „Щастлив съм, че съм тук с теб, бамбино…“
Те влезнаха заедно в един голям хангар и седнаха в един тъмен ъгъл върху струпаните там каси. И двамата с неестествено държание, не знаеха как да започнат. Дон Салваторе заговори развълнувано за „родината“: „Напуснал си я много рано, за да можеш да си я спомняш, бамбино, колко жалко…“
Беше ред на Лучиано да подхване. Със стегнато от ярост гърло пред този изостанал „мустакат дядка“, който го принуждаваше да превива гръб, той сподели:
— Дойдох, защото смятам, че имаме сходни интереси, и защото в миналото ти ми направи едно предложение…
Отрупаната с пръстени ръка на Маранзано си играеше с ланеца от масивно злато. Закаченият на него ослепителен часовник започна да се люлее над огромното шкембе. Маранзано каза важно:
— Bis dat, qui cito dat, или ако предпочиташ „Който дава бързо, дава два пъти…“ Ти не само че не побърза, Салваторе, но дори ми се струва, че предпочете Масерия.
Изпаднал в неловко положение, Лучиано се чувстваше все по-неудобно върху касата:
— Ти знаеш много добре, че той ме принуди да направя този избор. И щях ли да съм тук, ако имах свобода на избор?
— Ти си тук, защото Масерия не струва пукната пара. Той е невеж, недодялан, груб, невъзпитан, несправедлив и слаб. Ти знаеш много добре, че в най-скоро време ще го смажа. На чия страна ще бъдеш тогава?
— Дошъл съм тук, за да говорим за това. С по-широко и по-бавно движение дон Маранзано придаде на часовника, чието стъкло проблясваше слабо на моменти, движението на махало.
— Салваторе Лукания, направих ти предложение. Ти го отхвърли. Млад си… Все още ми се иска да си с мен. Ще даваш обяснения само на мен… като дете на баща си.
Той направи дълга пауза, без да отмества погледа си от Чарли:
— Само че този път ще трябва да ми докажеш. Трябва да се убедя завинаги в твоята искреност, в твоята вярност, за да мога да те смятам завинаги за мое дете…
Лучиано се боеше от най-лошото.