Маранзано беше казал каквото имаше да казва. Затова щеше да бъде най-просто да се обърне срещу своя капо Джо Масерия, още повече че след пътуването му до Стейтън Айлънд наистина му беше дошло до гуша от мустакатите дедици. Тринадесет дена след ужасните изтезания, лежейки в болничното легло, Лъки Лучиано стигна до убеждението, че в Атлантик сити е пророкувал точно. В четвъртък, 25 октомври 1929 г., крахът на Уолстрийт срази най-големите състояния „Лудите години“ отлетяха в небитието. В САЩ настъпи безпрецедентен икономически и финансов упадък. Голямата депресия подтикна към отчаяние непредпазливите до вчера. Самоубилите се поради липса на въображение бивши милионери не можеха да бъдат преброени. И ако любителите на „Джи-Би“ го купуваха вчера с каси, то от следващия ден щяха да го пият само в напръстници. Само че това положение бе вече предсказано от Лъки в Атлантик сити. Най-малкото той знаеше предварително, че предстоящите в най-скоро време промени в законодателството за алкохола ще ограничат сериозно полето за действие, от което те печелеха. Налагаше се в по-дълги или по-кратки срокове да се създадат нови мошенически предприятия в различни области. Разбира се, ако мафията, внедрена от по-дълго време, с многобройна калена и послушна войска, не се опиташе да ги парализира, а след това и да ги погълне. Във всеки случай най-малкото да им сложи прът в колелата, да попречи на скока им напред, на дългия им път към завоюването на едно Елдорадо от банкноти.
През декември 1929 г. Лъки Лучиано не беше в най-добрата си физическа форма. Но в интелектуално отношение размислите по време на тази принудителна дълга почивка бяха направили от него нов човек, твърдо решен и готов да действува.
Масерия се опита хитро да го накара да признае, че дебелото прасе Маранзано го е направил за смях с този опит да го пречука, че всичко това не може да остане без последствие, защото никой не може да си позволи да посегне на един лейтенант на семейство Масерия, без позорът да бъде измит с кръв. Разбира се, Лъки Лучиано отричаше очевидното. Той не се отклони от първоначалната си идея, че краят на сухия режим наближава. Подтикна Франк Костело, който имаше голяма свобода на действие спрямо Маранзано и Масерия, тъй като не беше от мафията, да организира бързо нов източник на доходи. След дълги разисквания на възможностите синдикатът се спря на ротативките, които трябваше да бъдат инсталирани масово. Законът забраняваше хазартните игри, но хитростта им позволи да го заобиколят. Те поискаха от Милз Новълти Къмпани от Чикаго, най-големия производител на такъв род автомати, да ги модифицира, така че всеки играч да печели нещо, щом натисне ръчката. Това нещо беше… пакетче ментови бонбони! По този начин нямаше нарушение на закона. Нещо повече, настояха за изключителното право върху тези усъвършенствани ротативки в Ню Йорк и създадоха дружество за тяхното разпространение — Трайангъл Минт Къмпани. Политиците демократи от Тамани Хол ги подкрепиха. Срещу определен процент те прикриваха по официален път операцията.
В рамките на Трайангъл Минт Къмпани Франк Костело възложи на помощника си Фил Кастел, наричан Денди Фил, задачата да създаде специална секция с грижливо подбран персонал, съставен от здрави мъжаги, снабдени с документи на търговски представители, които трябваше доброволно или насила да инсталират ротативките във всички квартали на Ню Йорк. Скоро след това нито едно тайно заведение, бар, снекбар, дрогерия, бакалница, сладкарница (в тях до ротативките поставяха и по една табуретка, така че с нейна помощ и децата да могат да достигат ръчката), нито едно заведение с по-многобройна клиентела не можеше да функционира, ако не е снабдено с това, което нюйоркчани скоро нарекоха „едноръките бандити“.
За кратко време започнаха работа 5000 „бандити“, които осигуряваха на Костело всекидневен доход по 10 долара от машина, или повече от 18 милиона годишно.
Разбира се, става дума за брутни доходи. През касата минаваха първо демократите от Тамани Хол. Имаше и препятствия — честните ченгета. За тях разказва лейтенант Маклоулин, който се беше заклел да пречука Костело:
„На всяка ротативка имаше залепено малко розово етикетче, върху което бяха написани името на компанията Трайангъл и един телефонен номер. Ако в заведението влезеше полицай, за да вземе ротативката, достатъчно беше да се набере въпросният номер, за да дойде някой от агентите на Костело и да разрешат проблема приятелски. Агентите бяха всичко на всичко двадесетина, всички повече или по-малко свързани с Тамани Хол, работещи за Джими Хинес или за политици от неговата пасмина. Спомням си, че известно време бях подчинен на един капитан от полицията. Той беше честен човек и всеки ден донасяхме по две или три ротативки в комисариата. Костело побесня. Един ден той дойде при нас, за да ни каже следното: «Как е възможно да мога да купя всички, с изключение на вас?» Отговорихме му, че трябва да зададе този въпрос на капитана. Излишно е да ви казвам, че капитанът го изхвърли с гръм и трясък. Да не говорим, че в списъка му бяха включени всички, от главния следовател до последния полицай от пътната полиция.“