Синдикатът на престъпниците сигурно не беше елиминирал Масерия, за да се сдобие с нов диктатор. След Атлантик сити Лучиано обясняваше колкото бе възможно по-често на ръководителите на бандите и на незаконните дейности, че големият шеф носи само големи неприятности, защото неминуемо идва ден, когато някой от неговата величина започва да иска мястото му. Войната между семействата в мафията предизвикваше излишни кръвопролития, които отслабват действените й сили и забавят движението към засилване на тайната й власт.
Като се обяви за capo di tutti capi, дон Салваторе Маранзано подписа първия си декрет: собствената си смъртна присъда.
Чарли Лъки Лучиано хитро разгласи, че първото нещо, което ще направи Маранзано, ще бъде да разгроми еврейските банди чрез фанатизираните си мафиози. От дълго време дон Салваторе изискваше от войските си да носят задължително около врата златно синджирче с разпятието. Самият той понякога носеше демонстративно едно огромно разпятие като игла за вратовръзка. Но именно Лъки заедно с Меир Лански и изключително бързият стрелец Майк Миранда тръгна пръв на кръстоносен поход. Той опипа първо терена откъм Средния Запад и започна от Питсбърг. Салваторе Калдероне, сицилианец, отговорник за мафията в Пенсилвания, го прие братски и го изпревари с остра критика на действията на Маранзано. Нямаше нужда да бъде убеждаван. Той се присъедини към пакта незабавно.
В Кливлънд отговорникът за мафията в Охайо — Франки Милано, накара малко да го молят, толкова бяха дълбоки корените на ужаса, който той изпитваше от стария Дон. Съюзниците му Скализи и Мое Далиц успяха да изтъкнат пред него новите предимства, които предлагаха ръководителите на синдиката.
Капоне даде да се разбере, че продължава да държи Чикаго здраво в ръцете си. Санто Трафиканте (Не измисляме никога нищо… Името е точно Свети Черноборсаджия!) по време на кратък престой в Ню Йорк увери Чарли Лъки, че във владението му в Маями, а така също и във всички ключови позиции във Флорида никой няма да се съгласи да се подчинява дълго време на един школски даскал, засипващ ги с измислени от други формули, които от доста време вече не донасяха никому нищо.
От друга страна, в съюзените с Маранзано фамилии няколко човека одобряваха поведението на Лучиано. Достатъчно е да споменем само един — Томи Лукезе беше напълно спечелен. Том Петрили правеше голям пробив в семейство Галиано. Главното заинтересовано лице, Лучиано, не можеше да обясни защо, но Джо Бонано желаеше да бъде оценен от Чарли. Албърт Анастасия, издигнат в чин лейтенант в семейство Мангано, продължаваше да му бъде безусловно предан. Неговата позиция в самото сърце на бастиона на Маранзано трябваше да се вземе предвид, а освен това приятелите му Джони Торио, Дъч Шулц и Лепке също имаха добри отношения с фамилия Мангано.
Всички дадоха зелена светлина за екзекуцията на Маранзано. За да предотвратят негативните последствия от този важен акт, и най-вече за да избягнат възможността от една война, която нямаше да има край, съюзниците от другите щати бяха готови да елиминират всички досадни донове, способни да възстановят с насилие остарелите концепции на една отминала епоха. Те задържаха, при това с оръжие, каквито и да било нови инициативи за получаване на печалби. Но да се мисли, че Маранзано ще почива на старите си лаври, би означавало, че не го познавате. Страхът, че могат да отнемат първенството, а заедно с него и главата му, го държеше нащрек. Верните му мустакати дедици му бяха донесли за пътуванията на Лучиано и той нямаше нужда от повече обяснения. Лъки възнамеряваше да повтори със собствената му особа кралското погребение, извършено вече веднъж с неговия капо дон Масерия. При това той се стараеше да се осигури от неприятни пренасочвания от страна на традиционните шефове на фамилии. Познанията по класическа история учеха Маранзано, че е по-добре да нападаш, отколкото да се защитаваш. Джо Валачи беше научил, че съществува списък с имената на 60 души за ликвидиране по спешност. Начело фигурираха, подчертани с червено, имената на Лучиано, Костело, Дженовезе, Анастасия, Шулц, Джо А. Адонис, Мангано, Ал Капоне. Трябва да се отбележи, че пренебрежението на дон Салваторе към евреите стигаше дотам, да смята за незначителни разните там Лепке, Лански, Сийгъл, Левин, Релис, Голдстейн. Тук той определено грешеше. Защото, както казваше Лъки: „За да вземеш нещо от евреите, трябва първо да умееш да се отнасяш сериозно към тях.“ На първо време Маранзано призоваваше лейтенантите си по античен маниер: „Деца мои, за да свършим добра работа, трябва да се върнем към дюшеците“. (Да се върнем към дюшеците не означаваше да се умре от удоволствие. По време на кастеламарската война най-смелите мафиози се увиваха в дюшеци, за да предизвикат и да отговорят на стрелбата на противника.) След това той реши, че хитростта може да помогне на съдбата: „Ще нанеса удар върху главата, но този, който ще убива, няма да е от нашите.“ В това дон Салваторе остана верен на даденото на мафиозите от всички фамилии обещание: „Между нас повече няма да се лее кръв.“