Изборът му падна върху един млад американец — Винсънт Кол, роден през 1909 г. в Ню Йорк в един толкова злокобен квартал, че полицаите го нарекоха „Кухнята на ада“. Там той направи първите си стъпки в занаята, излязъл от поправителен дом, за да получи по-висок чин в армията на престъпността и за да попада няколко пъти в затвора, най-често заедно с брат си Питър. Той беше безпощаден, а репутацията му на наемен убиец, който изпълнява докрай поетите задължения, не подлежеше на обсъждане. Затова и му прикачиха прякора Бясното куче.
Маранзано се свърза с него и му довери плана си. Бясното куче прие, сложи в джоба си 35 000 долара в брой и каза усмихнат:
— В джоба си имам това, с което мога да изтрия късмета на най-големия щастливец. Може да се смята, че вашият Лъки Лучиано въобще не се е раждал, защото за мен той е вече мъртъв.
От своя страна мъртвецът на власт не бездействуваше. Маранзано беше непрекъснато заобиколен от абсолютно предани телохранители. Той не оставаше никога сам и за да стигне до него, човек трябваше доброволно да пожертвува живота си. Затова Чарли Лъки обмисляше грижливо сигурен план. Преследван от данъчните чиновници, без да иска, Меир Лански му предложи гениална идея.
— Тези мръсници от Данъчното си мислят, че всичко им е позволено. Вчера отново се домъкнаха у дома. Били нови служители. Разблъскаха пазачите ми на входа, разбиха вратата на кабинета ми, изпразниха чекмеджетата и шкафовете, конфискуваха всичко, което им приличаше на регистър, не можеш да си представиш каква бъркотия беше…
Очите на Лъки Лучиано заблестяха:
— Повтори ми още веднъж това, стари ми Лански… И какви мутри имаха тия типове?
Меир Лански не се поколеба:
— Слагаш пръст в раната, Чарли, всички имаха мутри като моята, мутри на чифути. Разбираш ли, в администрацията евреите се ползват с добра репутация. Естествено играят си с цифрите. Те са отлични счетоводители.
— И твоите пазачи ги оставиха да преминат?
Меир повдигна рамене:
— Добра шега! В едната си ръка държаха 38-калибров пистолет, а в другата — позлатената значка на служители на Данъчното. Да не искаш да стреляме по тях, за да си закръглим стокооборота?
— О, не! Това със сигурност не. Дори съм спокоен, че на такъв род хора не се посяга. Дори не можеш да си представиш колко ще ми помогне това…
Когато Салваторе Маранзано реши, че е готов, той насрочи среща на Винсънт Кол. В чакалнята на гарата на Гран Сентръл Кол получи инструкциите. На следващия ден, в 14 часа, Салваторе Лукания щеше да отиде в дома му. Повикан от своя дон, престолонаследникът нямаше да си позволи никакво закъснение… Кол трябваше да се заеме с него: на влизане или на излизане. Най-важното беше да не го изпусне. Тази изключителна възможност накара Бясното куче, което имаше великолепни бели зъби, да се усмихне.
Телохранителите на Салваторе Маранзано бяха задължително посветени в делото, за да оставят пълна свобода на действие на Винсънт Кол. Маранзано се доверяваше особено на един от тях, на боксьора Джироламо Сантучи, който практикуваше благородното изкуство под името Боби Дойл. Никой не знае какви мисли са минали през препатилата глава на бедния Боби! Но той намери Лъки, за да му се извини за потрошените ребра и избитите зъби в Стейт Айлънд и му разкри заговора. Чарли прие информацията с благодарност и Боби Дойл премина в неговия лагер.
Следващият ден, 10 септември 1931 г., беше знаменитият ден, за който ще става дума. От 13,30 часа Маранзано се намираше в чакалнята на наетия като кабинет апартамент на Парк авеню N230. Беше седнал на покритата с черна изкуствена материя пейка и опипваше закръгленото коляно на секретарката си Грас Самуелс, като в същото време даваше последните заповеди на телохранителите си:
— Лукания ще дойде с Дженовезе… Ако Кол не се окаже достатъчно бърз, за да се справи и с двамата, вие няма да предприемате нищо. Джироламо се е разположил долу във вестибюла и задачата му е да не остави да излезе жив нито Лукания, нито Дженовезе. Мога да разчитам на него.