Глава шеста
БЕЗМИЛОСТНИЯТ ДВУБОЙ ТОМАС ДАУЕЙ — ЛЪКИ ЛУЧИАНО
Така на тридесет и пет години малкото бедно момче от Леркара-Фриди застана начело на най-фантастичното сдружение на престъпниците в света, при това с една достойна за уважение дискретност, тъй като основната му грижа беше да не може никога никой да придобие лична диктаторска власт начело на организацията. Като се започне с него самия…
След като дон Салваторе беше погребан с почестите, венците и кадилаците, които изискваше рангът му, големите главатари на различните фамилии в престъпния свят по покана на Ал Капоне се събраха в Чикаго да отпразнуват освобождението от деспотичната власт в мафията и създаването на новия либерален режим.
Естествено мафията оставаше твърдо установена власт, но в обединението с чуждите престъпни банди — еврейски, неаполитански, ирландски, немски, и извън собствените си правила тя се подчиняваше на общите закони.
В Ню Йорк съществуваха още пет семейства. Като добър сицилианец Лъки Лучиано остана дон на фамилията Масерия. Джоузеф Бонано, Джоузеф Профачи, Винсънт Мангано, Гаетано Галиано бяха глави на останалите. Томи Лукезе осъществяваше постоянна връзка с деветнадесетте големи семейства на мафията, разпръснати из Съединените щати. По този начин Лъки изглеждаше просто един дон сред всички останали и общата причина за старите конфликти се премахваше. Зад кулисите Джони Торио с мъдростта на препатил човек му даваше най-добри съвети.
В Чикаго Меир Лански направи категорично изказване, с което настояваше събранието да не завършва, преди различните организации, макар и свободни, да се почувствуват обвързани с нещо — поети задължения и общо име. Той предложи ново Сицилианско обединение. Лъки отказа сухо, подчертавайки, че със сицилианските глупости е приключено веднъж завинаги. Не можеше да се използва и думата синдикат, тъй като с нея си служеха за различните дейности други синдикати, подчинени нему. Лучиано отсече:
— Ще се наречем Организацията.
Според показанията, до които имахме достъп, ето как Ралф Салерно — специален следовател в нюйоркските полицейски служби, описва накратко новото положение:
— На събранието Лъки заяви: „Занапред няма да има никога повече супергосподар, нито пък върховен шеф. Ще има колективен ръководен орган. Повече никой няма да властвува над другите, нито пък ще може да се прави на диктатор. Всяка група ще има своя автономия и ще трябва да зачита правата и независимостта на останалите групи, включително и на съперниците си. Вместо да воюваме глупаво, занапред ще си сътрудничим.“
Това щеше да им позволи да действуват като федерация. Всеки щеше да работи самостоятелно, по свой начин, според идеите си, но когато общият интерес го наложеше, или трябваше да се изостави секторът на работа, или към него трябваше да се приобщят други банди с цел да бъде направен неуязвим в името на общия интерес.
И наистина след смъртта на Маранзано и събранието в Чикаго, когато се появеше разногласие, то бе отстранявано чрез дискусии, преговори, а не с томпсъните. Този основен закон, влязъл в сила през 1932 г., продължава да се прилага и днес, половин век по-късно!
Ралф Салерно сподели с нас. „Лучиано не си позволи никога да се наложи еднолично, със заповеди над другите главатари на банди. Престижът му беше толкова голям, че всички му се доверяваха сляпо. Те не предприемаха никога нещо значително, без да поискат съветите му, и най-често се съобразяваха с мнението му. Той не заповядваше направо, но другите смятаха за нещо като върховен съдия, като морална власт (sic!) този човек, който съумя да ги накара да правят повече пари, без да се пролива кръв. Така той стана гангстер номер едно на Америка и следователно на света.“
По онова време Лъки, джентълмен повече от когато и да било, облечен с изисканост, която би доставила огромно удоволствие на Арнълд Ротстейн, се беше настанил в Уолдорф Тауърс под името Чарлз Рос. Тауърс беше най-елегантното заведение в Ню Йорк, но в този период на криза гражданите, които имаха възможност да отседнат там, се брояха на пръсти и управата си затваряше очите пред истинската самоличност на г-н Рос въпреки многобройните оплаквания на почтените клиенти и набиващите се в очи телохранители.
Чарли можеше да мине и без тях, ако Бенджамин Сийгъл не беше бил тревога:
— Знаеш ли, че Винсънт Кол, Бясното куче, е получил 35 000 долара от Маранзано, за да те пречука… Смъртта на клиента му не само не го освобождава от спогодбата, а напротив, задължава го да я изпълни на всяка цена. Това е въпрос на престиж. Бясното куче държи на своето, значи ще гледа да ти свети маслото. Бъди внимателен…