Тъй като първата задача на всеки добър политик е да не изпълнява обещанията, които е дал, а още по-малко обещанията, които е дал чрез посредници, едва обявен за кандидат, Рузвелт призова Сибъри да разгърне енергично воденето на следствието за оздравяване на климата, на всяка цена да получи резултати, да прочисти държавните учреждения в Ню Йорк.
Съдията Самюъл Сибъри чакаше само този знак на одобрение. Той привикваше непрестанно политиците и техните сътрудници. В кабинета си той ги отекчаваше с настояванията си да дадат отчет, да обяснят произхода на състоянията си, на външните белези на богатството си.
Кметът Джеймс Ж. Уолкър се предаде пръв. Подаде оставка от всичките си функции, подбра любовницата си, твърде закачливата балерина Бети Комптън, и я замъкна с първия пътнически параход в Европа. Ще се върне оттам години по-късно…
Незабавно близките му сътрудници бяха обхванати от паника. Изоставени от шефа си, за да спасят положението си или за да избягнат затвора, те разкриха в стаята за изповеди на съдията най-гнилите компромиси. Нечестните политици в Тамани Хол избягаха, полицейски служители бяха изпратени в затвора Синг-Синг. Джими Хинес се криеше. Един ден той също ще се окаже зад решетките.
Ал Смит вечеря на четири очи с Лучиано:
— Чарли, ти направи най-голямата грешка в преценката си през своя живот. Помогна на Рузвелт да заеме най-високо място. Ако спечели президентските избори, няма да те забрави в молитвите си: ще те унищожи, за да се представи във възможната най-добра светлина. Още отсега мога да ти кажа със сигурност, че първото му важно решение ще бъде да възстанови свободната и легална продажба на алкохол…
Лъки осъзнаваше, че е направил голям гаф. Без да се обърка, той веднага започна да действува, за да го поправи. Още в края на 1931 г. Синдикатът на престъпниците се беше осигурил срещу ударите на закона с елитен корпус от експерти в данъчната област. Защото техният приятел, неуязвимият Ал Капоне, този, когото не можеха да уличат в нищо независимо от стотиците престъпления, които му се приписваха, някои от които бе извършил собственоръчно, Ал Капоне, гангстерът, стоящ над законите, бе пострадал. Пострадал бе от усърдието на съдията Уилкърсън, който го преследваше по едно необичайно обвинение: данъчна злоупотреба. Още с влизането си в играта Уилкърсън бе пояснил как мислеше да постигне целта си: «Обвиняемият преднамерено не е запазил никакъв счетоводен документ, нито пък си е откривал лична банкова сметка, за да не оставя следи за доходи. Издигнал е стена, около себе си. За да го разобличи, правителството ще остави просто фактите да говорят…»
А фактите говореха. Те бяха дори дяволски бъбриви. Направен бе списък на имената, яхтите, луксозните коли, целите етажи, наемани в хотели с висок стандарт, търговците дойдоха да свидетелствуват пред съда, че Ал е купувал обувки от крокодилска кожа по две дузини наведнъж, в кафяво, черно, бежово, че е давал по 150 долара за всяка от копринените си ризи, че е изкупил цялата пратка от колани с токи от масивно злато с инкрустиран диамант, включително и тези, които не са могли да обхванат знойната му талия… Един продавач на бельо, поруменявайки, разказа с възторг «как му е продал цяла пратка леки долни гащи… от италианска коприна, от която обикновено шият красиви дамски ръкавици…» И когато накрая теглиха чертата, получи се сума, която би накарала и най-удобно седналият в тапицирания си фотьойл банкер да се почувствува зле.
Затова, когато след хиляди перипетии по време на заседанията обявиха присъдата: «две години затвор, 50 000 долара глоба и 30 000 долара за разноските…», в залата настъпи всеобщо изумление, още повече че юристи не се притесняваха да казват, че при едно добро правосъдие приведените доказателства не биха били достатъчни, за да бъде осъден Капоне.
Той обжалва присъдата. Тя бе потвърдена. На З май 1932 г. някой си Елиот Нес много старателно внимаваше затворникът с номер 40866 да стигне без произшествия до новия си дворец, зловещия затвор в Атланта. Горчива подигравка, човекът с копринените долни гащи помагаше на шивача. Караха го да крои панталони от сукно срещу заплата от 7 долара седмично.
Лучиано никога не забравяше добрите уроци. По негово нареждане големите шефове, майстори в изнудването, подпомагани от новата армия на «убийците на цифри», започнаха да подават декларации за доходите си и заедно с това да умножават комбинациите, за да не могат да бъдат спипани от този неочакван гениален изнудвач: данъчното.