Албърт Анастасия: контролиращ кейовете. Шеф на синдиката на докерите. Изпълнител на «много отговорни задачи», отговарящ заедно със Сийгъл за «Мърдър Инкорпорейтид».
Джо А. Адонис: контролиращ всички незаконни дейности в Бродуейския район на Ню Йорк. Помага на Анастасия при организирането на стачки на кейовете. Ръководител на обирите на пратки със стока. Специалист в «бижутерията».
Лепке Бухалтер: незаконните дейности в Профсъюза на конфекцията с кожи, хлебарниците, кината. Шантаж. Изнудване.
Това е в общи линии схемата на Синдиката на престъпниците през 1933 г. след сухия режим. Както се подразбира, понякога някои дейности взаимно се преплитат.
Трябва да се отбележи също, че Дъч Шулц се държеше настрана от Организацията в желанието да си запази известна автономия заедно със свобода за действие. Бенджамин Бъкси Сийгъл също смята, че не са му дали хубаво парче от тортата. Това естествено ще има и краткотрайни, и дълготрайни последствия.
Столицата на Синдиката на престъпниците е Ню Йорк, а кметът на града — Бо Джеймс Джими Уолкър, принуден да си подаде оставката под ударите на следствената комисия Сибъри, за да избегне правосъдието, пътува някъде из Европа с избраницата на сърцето си. Назначен е нов кмет, който полага клетва в кметството на 31 декември 1933 г.: Фиорело Ла Гуардия.
«Истинска мутра на мафиоз» — коментира Ърнест Хемингуей. Това е факт. Нисък, с шкембенце, с бледа и мазна кожа, с лъщящи коси, тази малка бъчва от периода след сухия режим даваше резки заповеди със свръхостър глас, извисен толкова високо, че след всяка жлъчна дитирамба сътрудниците му имаха мъчителното чувство, че ще се задави. Първото му решение беше да изреве, удряйки с пухкавия си юмрук по масивното бюро на новата си месторабота:
— Арестувайте всички тези отпадъци в най-кратки срокове…
Отвърнаха му, че това не е проста работа.
— Намерете ми добър началник по задържанията и арестувайте тези гадини. Не се бойте да използвате собствените им похвати.
Различните началници на отдели в полицията трябваше добре да запомнят това.
Но Гаурдия, наречен незабавно «Малкото цвете» (Фиорело на италиански език означава цветенце. За спомен от кмета от тази епоха големият саксофонист-сопран Сидни Бекет, тридесет години по-късно композира във Франция една прочута мелодия, която обиколи целия свят: «Малкото цвете».) («Това момче има прякор на маце», ръмжеше Лучиано), настояваше усилено за главите на Франк Костело и съдружника му Франк Ериксон. Почти всекидневно той бълваше хули по радиото: «Трябва да премахнем тези паразити от града», това изречение се превръщаше в предпочитания му лайтмотив.
Лейтенант Руди Маклоулин, натоварен с тази невъзможна задача, разказва за разправиите си с големите клечки, които на първо време трябваше да прогони от «Уолдорф Астория», за да ги изнерви.
«В началото разговарях приятелски с него. С Ериксон номерът мина веднага. След като поисках от него да се изпари, повече не съм го виждал. Но с Костело нещата не тръгнаха така добре. Той продължаваше да идва всеки ден. Напразно му повтарях: „Чуйте, знаете, че имам заповед. Не трябва да идвате повече тук“. Все едно че не говорех на него. Той само ме поглеждаше и отговаряше спокойно: „Утре няма да ме видите повече.“ Този малък сценарий се повтаряше известно време. Той ми се кълнеше всеки ден, че на следващия няма да го видя. На следващия ден проверявах и той пак беше там. Един ден загубих търпение, не се сдържах и му казах: „Чуй, мръснико, следващия път, когато видя противната ти мутра, ще те цапардосам по нея. Казах ти да не стъпваш повече тук.“ Той остана напълно невъзмутим. В края на краищата по онова време аз все още бях хлапак, а той беше вече важна клечка. Задоволи се да ме погледне както обикновено и да ми каже, че на следващия ден няма да дойде. Двадесет и четири часа по-късно той пак беше там, точен за срещата.»
Фиорело Ла Гуардия крещеше все по-високо проклятията си. В крайна сметка, задавен от ярост, той премина към преки действия срещу доходите на Костело, шефа на неморалната армия на Едноръките бандити. А те, дванадесетина хиляди на брой, продължаваха да бълват ментовите си бонбони срещу хиляди долари, напълно безнаказано под закрилата на един закон, прокаран от Села Стронг — съдия във Върховния съд, чийто текст забраняваше на работещите в полицията да задържат невинни машини, които просто предлагаха ментови бонбони. Видно е, че Банката за смазване позволяваше и на най-почтените да си подслаждат живота. Какъв парадокс!