Той знаеше. По време на контраразпита успя да накара Нанси Пресата почти да признае, „че може би са и показвали снимки на апартамента на Лучиано в кабинета на прокурора“. Той доказа, че момичето не знае къде точно се намира Уолдорф. Джон Дейвид Харди, заместник-директор на Тауърс, потвърди, че е невъзможно да се стигне до апартаментите, без да се мине покрай рецепцията, и че оттам задължително искат съгласието на наемателите, за да пуснат посетителите да се качат: „Много се съмнявам, че някой някога е виждал тази дама при нас“, завърши той презрително.
Дауей стискаше зъби от ярост, а мустаците му настръхнаха. На всичко отгоре един от свидетелите му, Франк Браун, директор на хотел „Барбизон плаца“, от когото очакваше да заяви, че познава Бетило, Лигуори, Пенокио и други гангстери, защото ги е виждал с Лучиано, заяви под клетва: „Разбира се, познавам много добре г-н Лучиано. Той е бил наш клиент. Гордея се с отличната си професионална памет. Не само не съм виждал никога другите господа с него, но аз лично не съм ги виждал никога в хотела.“ Прокурорът си възвърна предимството, като показа списък с телефонни обаждания, съставен по книгите на Уолдорф, като повечето от тях бяха от тайните номера на Чиро Теранова и Ал Капоне, други до ресторанта на Челентано в Лоуър Ист Сайд — щаб-квартирата на синдиката на порока, но Дауей беше единственият, който твърдеше това, без да може да го докаже. Същата вечер, след съдебното заседание, Лъки поръча да качат в апартамента му изискана вечеря за адвокатите му и неколцина приятели. Изведнъж Гай Орлова се разплака и той призна, че по това е разбрал колко зле се развиват нещата му. Призна още, че му е подарила любовна нощ, изпълнена с тревожна нежност, която го е потресла.
На следващия ден Джордж Леви се вдигна на щурм, за да получи оправдателна присъда. Той говори много убедително:
„Не обвинявам Том Дауей в подкуп на свидетели, но казвам, че помощниците му, в силното си желание да се харесат на шефа си и жадни за малко слава, са събрали група актьори и са изфабрикували съшит с бели конци сценарий, който г-н Дауей е приел за истински. Том Дауей не представи нито едно доказателство, което да доведе до осъждането на клиента ми. Той се надява да изтръгне тази присъда с помощта на предубеждения, създадени благодарение на истерия в печата и на всичко това, в което този великолепен режисьор е накарал публиката да повярва. Той се надява да бъде издадена присъда заради престъпления, които Лучиано е извършил преди много години, защото досега се е изплъзвал от затвора, защото е излъгал, за да получи разрешително за носене на оръжие. Той се надява, че ще го осъдят, защото Лучиано е излъгал, казвайки, че се е занимавал само с незаконна търговия на алкохол и че е професионален картоиграч.“ Дауей отговори с великолепно построена обвинителна реч, изпълнена с грация, с демагогия, много жива, нанасяща все по-силни удари с всеки следващ изтъкван аргумент. В края на речта, в пристъп на сляп бяс, той посочи Лучиано с пръст, преминавайки в крясък: „Този субект нарушаваше дадената клетва с отвращаващо фарисейство през цялото време, докато даваше показания. Аз съм сигурен, че докато го слушахте, никой от вас не е вярвал, че пред него стои професионален картоиграч или пък събирач на залози, не се е съмнявал, че това е най-големият гангстер в Америка.“
Дауей пледира в продължение на седем часа. Сигурно думите му са оказали някакво въздействие, още повече че съдията Маккук, който трябваше да закрие разискванията, произнесе истинска обвинителна реч, без да се поколебае да даде израз на вътрешното си дълбоко убеждение, заявявайки на съдебните заседатели: „Ако някой получава пари, идващи от проституцията, дори ако не са му дадени направо от проститутките, или ако тези суми служат за развитие на проституцията, този човек е виновен пред закона. Престъпленията, в които са обвинени тези хора, са от най-низките и долните, и онези, които подкрепят или са съучастници в подобни престъпления, нямат място в обществото на порядъчните хора.“