„Естествено, и вие сте го разбрали, това не беше дело, занимаващо се с морала. Процесът беше за изнудване и незаконна търговия. Контролирането на всички форми на организирана проституция в Ню Йорк е само второстепенно занимание на осъдените. Изнудването на проститутките беше само средството, което ни позволи да ги приберем на топло. Знаем, че някои от главните обвиняеми в този процес, както и други криминални престъпници, намиращи се под заповедите на Лучиано, са завзели последователно контрола над обединенията за разпространяване на опиати, нелегалната лотария, лихварството, италианската лотария, укриването на крадени вещи и изнудванията в някои отрасли на промишлеността.“
На което Лучиано отговори:
„Естествено прочетох декларацията на Дауей от първия до последния ред. След като публично бях завлечен в калта от банда проститутки, които се продават за няколко цента, след като изслушах този луд Маккук да ми лепва това, което беше равносилно на доживотен затвор, мръсотиите, които прочетох, ме ядосаха най-много. Този жалък мръсник пристига, перчейки се, и признава, че ме е осъдил за всичко, с изключение на това, в което ме беше обвинил. Аз знаех, че той знае, че не съм бил замесен пряко или косвено в проституцията и че никога не съм виждал тези жени. Но самият Дауей е такъв гангстер, легален гангстер, че ме нападна отзад и ми заби нож в гърба. Ако ме беше замъкнал в съда и ме беше съдил за нещо, което наистина съм направил, включително и съучастничество в убийство, щях да приема това като мъж. Но от момента, в който научих какво е казал Дауей в края на процеса, нещо като тумор като че ли започна да расте в мен. Някой ден този тумор ще се пръсне и по един или друг начин аз ще успея да се реванширам.“ На 18 май 1936 г. Лучиано беше преместен от затвора на Гробовете (Ню Йорк) в Данемора, най-северната част на щата.
Още изпълняваха обичайните формалности, когато началникът на охраната му каза:
— Ще работите в пералнята.
Лъки отговори сухо:
— По-скоро мене ще трябва да прекарате през машината, аз имам нужда от избелване…
Заведоха го в килията му.
Първият ден той не говори с никого. Когато настъпи нощта, пусна радиото. И едва тогава му стана наистина мъчно. Причината беше проста: тази вечер на 19 юни 1936 г., Черният бомбардировач от Детройт, Джо Луис, щеше да се срещне със световния шампион във всички категории, немеца Макс Шмелинг. Първият бас, на който Лъки се беше хванал десет дена преди това, беше, че ще бъде до ринга заедно с приятелите си.
Приятелите му бяха там, снабдени с билети, които раздаваха щедро. Него го нямаше. Басът беше загубен.
Вторият облог: беше заложил 5 срещу 1, че Шмелинг ще победи. Когато пусна радиото, се хвана на трети бас сам със себе си: „Ако Шмелинг бие, ще изляза. Ако не бие, ще пукна тук.“ До дванадесетия рунд Чарли беше убеден, че никога повече няма да бъде Лъки (Щастливеца), когато изведнъж коментаторът изрева! Противно на всички предвиждания Макс Шмелинг току-що бе нокаутирал Джо Луис. Значи, всичко беше о’кей!
Чарли се изправи с един скок, застана срещу надзирателя Максуел Пиърс, стоящ зад решетката, и за пръв път проговори:
— Видя ли как нацистът прекара негрото? Аз пък ще прекарам Дауей и ти се заклевам, че няма да остарея тук. Току-що спечелих 150 000 долара на бас, спечелих и малко отгоре, върнах си късмета. Ще изхарча всичко спокойно…
Това не стана нито спокойно, нито на галоп, просто душата на компанията Лучиано се взе в ръце, а след това постепенно взе в ръце и контрола над Организацията. От килията си вечерта, когато се състоя мачът, той вече подготвяше реванша си, своето страшно завръщане, което щеше да направи един ден от него човек N1 на Синдиката на престъпниците.
След преместването му в Данемора главната грижа на Лъки беше да приготви колкото е възможно по-добре досието си за преразглеждане на процеса, което на първо време беше единственият му шанс да се измъкне от клопката на присъдата „от 30 до 50 години лишаване от свобода“. За тази цел той мобилизира нов адвокат — Джорджи Уолф. Той го накара да носи в себе си чекова книжка с непопълнени, но подписани чекове, и му нареди: „Знам, че момичетата излъгаха. Трябва да ги намерим. Не трябва да е чак толкова трудно, за тази цел разполагаме с най-добрите хора. Когато ги открият, не трябва да ги сплашват, нито пък да им се оказва някакъв натиск, тъй като това ще се обърне срещу мен при най-малкото оплакване от страна на някоя от тези проститутки. Вашата задача е да ги накарате да разберат къде е техният собствен интерес. Времето минава, времето ще мине. Всички ще ги забравят с изключение на мен. Но ако кажат публично истината, просто истината, те няма да има за какво да се притесняват до края на кучешкия си живот…“