На Полакоф и Уолф бяха нужни повече от две години, за да открият началото на следата на Фло Браун Кокаина, Милдрид Балицър, Нанси Пресата. Главните обвинителки като че ли се бяха изпарили яко дим… Най-накрая, през декември 1938 г. един човек от синдиката, проникнал в иначе добре охраняваните канцеларии на прокурора Дауей, успя да фотографира едно писмо на Фло Браун Кокаина до Сол Желб, един от помощниците на Дауей. Ето в общи линии най-важното от съдържанието на писмото: „Момичетата (става дума за Милдрид, Нанси и т. н.) и аз сме много разочаровани. Били сме идиотки да повярваме на думата ви. Считахме сключените с вас споразумения за железни, а те се оказаха картонени. Вие добре знаехте, че искаме да се настаним окончателно тук. Как мислите, че можем да се защитаваме сериозно (подтекст: да упражняват най-старата в света професия) с всички тия ваши хора, които ден и нощ са до нас, под предлог че ни закрилят? А и сумите стават все по-малки, съвсем не такива, каквито бяха уговорени. Това не трябва да продължава, трябва дори нещата да се променят. Бяхме сключили споразумения, придържайте се към тях. В противен случай, ако не си получим парите и истинска свобода, момичетата и аз сме решили да направим нещо, което със сигурност няма да се хареса на г-н Дауей.“ Писмото беше изпратено от Париж.
Полакоф се свърза с Костело. Заедно създадоха един екип от джентълмени-гангстери, принадлежащи на света на картоиграчите, изглеждащи добре, умни, абсолютно спокойни, дума не можеше да става за бруталност. Напротив, бяха фини психолози, наблюдателни и търпеливи. Те бързо откриха момичетата, влязоха във връзка с тях. За тяхна голяма изненада полуцеломъдрените госпожици съвсем не бяха изплашени, а само възмутени, че са били изиграни от главния прокурор. Побързаха да покажат добрата си воля и подписаха съвсем законни документи, в които признаваха, че признанията им са били изфабрикувани в кабинета на Дауей след тежки заплахи, а след тях и обещания, които сега се изпълняват наполовина. Всички бяха имали работа с преките сътрудници на Дауей, най-вече с Желб и Гърфейн. „Нямахме избор, трябваше да направим, каквото казват, или щяха да ни наложат максималните присъди за проституция и наркомания и нарушаване на добрите нрави. А ни предложиха чисто и просто да ни пуснат, да ни дадат билети за Европа, уверяваха ни, че ще получаваме определена сума, докато сме живи.“
Адвокатите тържествуваха, още повече че и от затвора Синг-Синг Джо Бендикс пишеше на Полакоф, за да го уведоми, че хората на Дауей са се подиграли с него. Доказателството: той продължаваше да бъде в затвора, въпреки обещанията да го изкарат оттам. Че е участвувал в една напълно измислена история и че пред съда е пял послушно, натапяйки Лучиано…
Пред Апелативния съд Томас Дауей се направи на възмутен: как можеха да се съмняват в почтеността му? Кой го обвиняваше? Хора, събрани от кол и от въже. Та нали той го беше предвидил: синдикатът на порока щеше да оказва недопустим натиск над свидетелите на обвинението… И ето! Въпреки взетите, от него мерки това ставаше. Ще се остави ли съдът да бъде изигран? Не виждате ли, че става дума за огромна измама? Ще отвори ли съдът клетката на окования в Данемора див хищник, за да продължи безнаказано делото си и да разлага тела и души?
Не беше ли техен дълг да закрилят невинните?
Съдиите се съгласиха с него с изключение на един-единствен, който упорито смяташе присъдата на Чарли Лучиано за „много дълга, много тежка, много крайна, като се имат предвид неубедителните доказателства, които са били приведени…“ Присъдата бе потвърдена. Лъки Лучиано щеше да остане в затвора от 30 до 50 години, или казано по друг начин, до края на живота си.
Глава седма
ЛУИС ЛЕПКЕ БУХАЛТЕР НА КОСЪМ ОТ ЕЛЕКТРИЧЕСКИЯ СТОЛ
В Данемора Лучиано живееше така, като че ли се намираше в Уолдорф Тауърс, поведението му до най-малките подробности бе поведение на господин, който не държи да бъде виждан, разпознат и обезпокояван.
В тази постройка от черен камък бяха затворени най-закоравелите и непоправими бандити. Лъки ги избягваше лесно поради репутацията си на супер „биг бос“. Тя го държеше по-далече от тези, които по правило търсят да наложат волята си над новодошлите.
Започна работа в пералнята. Грижейки се да не бие на очи, той щеше да остане там, ако парата от врящата вода, смесена с хлор, не създаваше нетърпима атмосфера. Това го принуди да действува другояче.
Костело направи необходимото. Някои пазачи закръглиха банковите си сметки, а Лъки стана чиновник в библиотеката. Там той се научи да чете друга литература освен вечните вестници. Вече не можеха да го намерят. През свободното си време той се занимаваше единствено с четене и се самообразоваше много задълбочено. По природа подозрителен, той криеше винаги заглавията на избраните книги.