Затова и сега преглъщам възраженията си, за награда Кейт захапва бедрото ми. Повличам я към вратата, с другата ръка притискам до себе си Том, куфарчето с документите и лаптопа. Питам се дали Кейт проявява склонност към насилие заради раздялата между родителите й, или по природа е гаднярка.
— Разбира се, че ги обичам. — Усмихвам се лъчезарно, макар да ме е яд, че ще пропусна веселата сбирка в „Чампейн Шарлот“. — Кейт, какво ще кажеш да изпратим баща ти до метрото, после да ти купя сладолед? — Малката ми хвърля злобен поглед, все едно съм се заканила да й изтръгна ноктите или ме е хванала да изтезавам новородени кученца. Единственото ми утешение е, че тя повече и от мен мрази да я оставят на моите грижи.
Тръгваме към метрото, отскачаме наляво и надясно, за да избегнем сблъсъка с чиновници, разпънали големи чадъри, които бързат към най-близкия бар или водят битка за малкото свободни таксита. Надзъртам през витрината па „Чампейн Шарлот“. Ярко осветеният салон, вече претъпкан, изглежда топъл и примамлив. Бързам да извърна очи да не би Хю да забележи тъгата в погледа ми. Което едва ли ще се случи, защото той въодушевено разказва за новите си колеги. Винаги се е посвещавал изцяло на работата си, но от години не съм го виждала толкова ентусиазиран. Харесва колегите си, харесва клиентите, харесва възможността за творческа изява. Никога не е бил толкова щастлив, а пък аз от сърце се радвам за него.
Озоваваме се на метростанцията, Хю тръгва към автомата за билети. От време на време пътува с метрото, вместо да вземе такси — така се причислява към „народните маси“ и успокоява гузната си съвест. Не страдам от подобни скрупули — щом го видя да се качва на мотрисата, ще спра такси! И без това ми е трудно да се оправям с дечурлигата, камо ли — ако използваме обществения транспорт.
Два автомата не работят, два не връщат ресто, петият е заобиколен от шумна групичка млади италианци, които не знаят английски, но дори ако разбират указанията, няма да побързат, защото ще изглежда като предателство към нацията им. Нареждаме се на отблъскващо дълга опашка след хора с отблъскващо печални физиономии. Кейт се просва на пода и закрещява, че ме мрази. Хю не реагира на анти-обществената й проява (не бива да я гълча, защото така само ще налея вода в мелницата й), грабва билета си, целува Том и пространството около ухото ми, минава през бариерата.
Кейт продължава да се дере. Напомням си, че това сатанинско изчадие се пада сестра на съществото в утробата ми. Прибягвам до последните си запаси от търпение и се моля на Бога Кейт да е наследила характера на майка си. Повличам я по мръсните плочки, защото не откликва на отчаяните ми молби да се изправи. Освен че ме заплашва опасността да залитна и да изпусна Том, вече не издържам обвинителните погледи и цъкания. Идва ми да изкрещя, че тя не ми е дъщеря, че само се чукам с баща й, но едва ли ще е от полза. Господи, капнала съм от умора; мечтая да се прибера вкъщи и да се сгуша под завивката. Обаче мечтата ми няма да се сбъдне през следващите няколко часа. По-точно през следващите няколко години. Стисвам зъби и си напомням мотото на баба ми: „Импровизирай и закърпи.“ Разбира се, думите й се отнасяха за скъсани ризи, а в моя случай стана въпрос за скъсани нерви.
Колкото и да е невероятно, благополучно стигаме до сладкарницата на „Хагендас“. Подавам на Кейт и Том фунийки с фруктов сладолед. Знам, че Бека ще се разсърди, ако разбере с какво съм почерпила отрочетата й, което още повече ме мотивира. Междувременно Кейт изпуска фунийката си, фруктовият сладолед се разплесква на пода, траекторията на падането му е очертана върху униформата на Кейт и панталона ми. Малката надава такъв вой, че поне трима души се обръщат към нас и вероятно се питат дали да повикат полиция и хора от социалните служби. Моментално й купувам друг сладолед, тя намръщено взима фунийката и ме възнаграждава с кръвнишки поглед — очевидно ме смята отговорна за нещастието. Нещо ми подсказва, че ме очаква дълга и неприятна вечер.
8.
Кейт първа забелязва Сам пред вратата ми. Живея в Клапам, по тихите улички на тузарския квартал често се срещат странни птици и бездомници — едно от множеството колоритни противоречия, характерни за живота в Лондон. Но бездомните просякини не носят модели на Карин Милър и обувки от „Ел Кей Бенет“. Стига ми един поглед към Сам, която е подпухнала от плач, за да разбера какво се е случило. Тя обяснява, че няма сили да прегледа имената на старите си познати, въведени в джобния й компютър, нито да се прибере в жилището си, където я чакат само бутилка вино и пуканки за микровълнова фурна. Добавя, че само аз я разбирам, „защото толкова си приличаме“. Забележката й ме обижда, потриса ме до дъното на душата ми. Ужасено се питам дали наистина съм „неандерталка“ в очите на хората. Сам смята, че суфражетките са попгрупа от седемдесетте. По отношение на мъжете пък е „лесна“, понякога ми е адски неловко заради нея. Не отричам, че навремето скърбях, задето съм загубила Хю, обаче разликата е, че скърбях само за Хю; Сам скърби за загубата на Алан, Барт, Клайв, Дъг и на Закари, след края на всяка връзка твърди, че никога няма да прежали въпросния мъж. Разликата помежду ни е очебийна, нали? Непостоянството й ме влудява, потиска съчувствието, което при други обстоятелства бих изпитвала към нея.