Ще открие, че полагам неимоверни усилия, за да бъда шик, че пръскам половината си заплата за скъпи кремове за лице и прекарвам свободното си време в козметичния салон. Че дълбоко в душата си се страхувам от личния треньор по тенис, че не харесвам авокадо и ненавиждам хайвер…
Повярвайте, това не е живот!
Колегите ми до един са като Джекил и Хайд. Когато сме извън службата, са очарователни и забавни, на работното си място стават алчни, безскрупулни и несигурни. Прави впечатление, че едни от най-опасните хора в Лондон работят в рекламата. Нашият бизнес е пренаселен с онези, които са се появили на бял свят в края на големия бум в раждаемостта и са изстрадали десетгодишното управление на Маргарет Тачър — съвсем оправдано е, че са прекалено амбициозни егоисти. Не е чудно, че след като забременях и ненадейно заприличах на Сигърни Уивър от „Пришълецът“, мнозина вече кроят планове да заемат мястото ми.
Като се връщам от обедната почивка (която прекарах в тоалетната), не заварвам никого.
— Къде са хората? — питам Джулия. На бюрото й стои голяма кутия с желирани бонбони. Без да попитам може ли да си взема, загребвам цяла шепа от червените.
— Заповядай — усмихва се Джулия.
Чувствам се като дете, което са спипали да бърка в буркана с мед, виновно скривам ръце зад гърба си. Устоявам около четири секунди, после отново посягам към бонбоните, този път избирам жълтите. Единственото ми желание е да се тъпча с храна, бързам да я сдъвча, за да излапам нещо друго. Да консумирам всичко, което ми попадне, все едно искам за петнайсет минути да компенсирам почти четиринайсет години гладуване.
Като се замисля, май именно това правя.
— Не получи ли съобщение? Пристигнал е някакъв тип от Щатите, всички са на среща с него. Бил много важна клечка.
Странно, тази сутрин нито Брет, нито Дру, ни Карл споменаха за важната среща. А може би не е толкова странно.
— Не съм получила никакво съобщение. — Устоявам на изкушението да й кажа, че като моя заместничка трябва да се погрижи да получава всички съобщения и да вписва в бележника ми датите за важните съвещания. Толкова е трудно да поддържаш служебно-приятелски отношения! Забелязвам, че изобщо не й пука, заета е да лакира ноктите си. Джулия не е амбициозна. Работи „в рекламата“, защото толкова дълго е висяла в баровете в Сохо, че мнозина са я помислили за служителка в рекламна агенция, накрая й е била предложена работа, която върши с неудоволствие. Много е умна, но е прекалено богата, за да се посвети на кариерата си.
— Трябваше да отидеш, ще раздават сандвичи и шампанско — отбелязва тя.
Безплатният обяд не ме блазни, но наистина трябваше ни присъствам. Оказва се, че „онзи тип от Щатите“ е самият изпълнителен директор Филип Маркс, който наскоро зае този пост след ожесточена и доста подла борба за власт. Служителите в корпорацията се бяха разделили на два лагера и взаимно си подлагаха динени кори. Всеки, който притежава инстинкт за самосъхранение, знае, че да не се яви на съвещание, председателствано от Маркс, или да не празнува с него, е равнозначно на професионално самоубийство. Бойният вик на всички е „Най-способният победи.“ Не защото Маркс е най-способният, а защото спечели битката. МАМКА МУ!
— А ти защо не си там? — питам. Отсъствието на Джулия, съчетано с моята липса, ще бъде изтълкувано като бунт на отдела.
— Казах, че някой трябва да отговаря на телефонните обаждания.
В този момент един от телефоните наистина иззвънява, но тя не му обръща внимание, защото издухва със сешоара лакираните си нокти.
— Има ли някакви съобщения? — питам, макар че дори някой да ме е търсил, едва ли си е записала.
— Да, едно. — Джулия започва да ровичка сред козметичните средства, разпръснати по бюрото й — в бъркотията се открояват едно-две листчета хартия. Победоносно размахва бележката, но съобщението е неясно, сякаш е закодирано.
— Кой е Гар? — питам. Ако съм дешифрирала правилно текста, въпросният Гар иска да му се обадя.
— От Регистъра — лаконично отговаря тя.
Пълното название на службата е Регистър на рекламните агенции. Оттам ме търсят винаги когато нов клиент проявява интерес към нашата компания. Новината би трябвало да ме зарадва, въпреки че допълнителното натоварване ще ми дойде прекалено. Откровено казано, работата ми не се е увеличила, само че не съм в състояние да се трудя пълноценно, след като през пет минути тичам да повръщам в тоалетната.