Сядам зад бюрото и се моля никой да не е забелязал от съствието ми от важното съвещание. След петнайсетина минути колегите ми започват да излизат от залата за конференции.
— О, Джорджина, ти си тук! — възкликва Карл. — Помислихме, че си отишла да пазаруваш.
Мръсник!
— Кога съм пазарувала през обедната почивка? — парирам го с усмивка.
Той вдига вежди. Жест, който сякаш казва: „Вие, жените, сте непоправими. Готови сте заради едното пазаруване да загърбите важна среща.“ Обожавам да обикалям магазините, ала никога не съм го правила в работно време.
За да се измъкна, пускам опашата лъжа:
— Очаквах важен разговор по телефона, не можех да мръдна от бюрото.
— Така ли? — усмихва се Карл. — Жалко. Заслужаваше си да присъстваш. Забелязаха отсъствието ти. Маркс дори изпрати някого да те търси.
Проклятие! Промърморвам, че навярно тъкмо тогава съм била в тоалетната; взирам се в зрънцето сусам между зъбите на Карл, но не му казвам да го махне — така му се пада на този злобар.
Следобед положението още повече се влошава, след като два пъти заспивам, както си седя зад бюрото; събуждам се само защото удрям челото си в монитора. След като по време на съвещанието на екипа три пъти загубвам мисълта си, Дийн отбелязва, че на мястото на пламенната ми амбиция са останали само димящи въгленчета. Четвъртия път той си излиза, без дори да се извини. Демонстративен жест, с който показва, че само му губя времето.
Бързам да телефонирам на Хю, защото изпитвам необходимост от съчувствието му.
— Удобно ли е да говориш? — питам; от опит знам колко неприятно е да те прекъснат, когато си задълбочен в трудни преговори.
— Моментът не е подходящ, миличка. Важно ли е?
За мен о важно.
— Не, ще ти го кажа довечера — избърборвам, внимателно поставям слушалката на вилката. Отново я вдигам — ей така, да проверя — но той вече е затворил, а сигналът за сиободна линия изобщо не звучи съчувствено.
В шест часа колегите започват да изключват компютрите, мислите им са обсебени от запотени халби бира. Повечето така са се напъвали да направят добро впечатление на Филип Маркс, че са капнали от умора. Аз пък съм скапана от усилието да си държа очите отворени.
— Дру, ще ударим ли по една бира? — пита Карл.
— Някога отказвал ли съм?
— Брет?
— С вас съм.
— Къде отиваме? — питам. Настъпва тишина, която вероятно се простира чак до Азия.
— Не се сърди, Джорджи, но ще бъдем само мъже. Никакви фусти — обяснява Карл. — Разбираш, нали?
— Естествено. — Насилвам се да се усмихна. Наистина разбирам. Кристално ясно е. — И без това имам други планове, щеше да се наложи да ги отложа.
— Добре. Довиждане до утре. Приятно изкарване. Всичко хубаво.
Подхвърля още няколко неискрени и банални фрази, после всички се изнасят. Много добре знае, че нямам никакви планове за вечерта, също както му е известно, че винаги присъствам на сбирките в кварталната кръчма, на които се разбира накъде духа вятърът, научават се най-важните клюки, въртят се истинските сделки. Пет пари не дава дали ще изкарам приятно, пожеланията му са фалшиви като усмивката му. Банални фрази, които се подхвърлят на неудачниците и досадниците, за да се отървеш от тях. Откритието, че внезапно съм станала persona non grata на важните съвещания, е потресаващо; изключването ми от сбирките в кръчмата подписва смъртната ми присъда. Ако не получавам подсказки както досега, работата ми (която се основава не само на твърдите факти, но и на слуховете) все повече ще се затруднява. Бременна съм от петнайсет седмици, а вече ме отписаха!
Трябва да възвърна позициите си. Да се съвзема, да нападам, да отвърна на атаките. Ще се справя. На всяка дена. Правила съм го и преди. Само че сега не съм в състояние да мисля. В съзнанието ми е пълна мъгла.
Ще си легна рано, а утре сутринта на бистра глава ще изготвя стратегията си. Не бива да се панирам — в края на краищата не съм получила заповед за уволнение, нали?
Джулия черви устните си. Нетипично е за нея да остане на работното си място след пет и половина. Вероятно й предстои интересна вечер.
— Къде отиваш? — питам с надеждата да ме покани. Не сме излизали заедно от няколко седмици… всъщност откакто бяхме в „Блубърд“. Чувствам се малко гузна, задето занемарих развлеченията ни (винаги аз уреждам къде да прекараме вечерта), обаче от известно време обикалянето на клубовете не е сред приоритетите ми.
— А, нищо особено. С момчетата ще пием по бира. — Тя престава да се усмихва, затваря пудриерата, пъхва я в чантата си.
Поредното предателство, с което се сблъсквам през този ден.
19.
Призлява ми при мисълта да чакам на автобусната спирка, затова взимам такси. Осъзнавам грешката си едва когато съм принудена да изтърпя двайсетминутния монолог на господин Щофьор, посветен на външната и вътрешната политика. Не чувам нито една оригинална мисъл, рециталът е изпъстрен с груби думи. Като се замисля, човекът не казва нищо, което вече да не съм чувала и което доскоро изобщо не ми правеше впечатление. Ненадейно ме хваща бяс от зле прикритото му лицемерие, което се натрапва, когато четем големите ежедневници. Този човек ме подсеща за грубиянина в книжарницата. Дори да използвам неизчерпаемо количество дезинфектант, нашият свят никога няма да е достатъчно чист за моето дете. За отвратителното ми настроение допринася и фактът, че колата пълзи с около пет километра в час, принудена съм да дишам токсичните изпарения. Учудващо е, че дори при тази скорост шофьорът съумява да удари спирачки толкова рязко, че не блъскам главата си в преграждащото стъкло само защото навреме полягам на седалката. Както си лежа, заспивам. Когато отварям очи, апаратът показва четирийсет паунда, въпреки че обикновено пътуването до вкъщи ми излиза не повече от седем. Проклетият таксиджия се е възползвал от умората ми и се е въртял в кръг. Вдигам му скандал, обаче той заявява, че сумата е реална, защото имало много задръствания. Знам, че лъже, но съм прекалено скапана да споря. Единственият начин да изразя протеста си е да го лиша от бакшиш.