— Не, ще ме помислят — настоявам плачливо и сама се изненадвам от тона си — никога не съм била лигла.
— Престани! — Либи за пореден път проявява способността си да се справя с капризни деца. — Обзалагам се, че почти всички бременни ще бъдат с приятелки или с майките си.
— Наистина ли?
— Да!
— Теб кой те придружаваше, когато ходеше на тези курсове?
— Никой.
— О!
— Чувствах се самотна — добавя тя. — Откровено казано, бих предпочела да ме мислят за обратна.
Изведнъж ме обзема такъв страх, че дори не се свеня от факта, че правя завой на сто и осемдесет градуса:
— Добре. Ще те взема в седем и половина.
— И Мили ще дойде. Вече е късно да търся детегледачка.
Мили! Е, добро без зло не може, нали? Либи винаги трябва да се съобразява с дъщеря си. Винаги. Не може изведнъж да реши да прекара вечерта с приятелки, да отиде на бар с някого…
— Хубаво. — Въздъхвам примирено. — Ще ви взема в осем без петнайсет.
Оставям слушалката, но телефонът веднага иззвънява. Не се изненадвам — напоследък общуването ми с познати се свежда само до разговори по жицата. Намирам се у дома, няма значение дали седя гола, само по къси чорапи, няма значение, че се налага по няколко пъти да прекъсвам разговора, за да изтичам до тоалетната, освен това въпросната тоалетна със сигурност е чиста. Никой не вижда какви количества сладолед поглъщам, нито — че го съчетавам със сладкиши.
Обажда се Джесика.
— Как си?
Високомерният й тон ме изправя на нокти, изкушавам се да й кажа истината (заприличала съм на слон, но започва да ми харесва), ала в последния момент се досещам, че тя ще го изтълкува като признак за дълбока депресия, затова отговарям:
— Добре. Вече не трупам килограми, положението е овладяно. (Лъжа, разбира се.) Лицето ми се изчисти. (Още по-нагла лъжа.) Тъкмо тръгвах към фитнесзалата. (Това не е лъжа, само изкривяване на истината.) Джесика се поуспокоява — сигурно си въобразява, че не съм размъкнатата дебелана отпреди месец, а нося бял памучен панталон с ниска талия, над която изпъква коремът ми, който не дразни окото. Всъщност съм навлякла широка тениска и долнище на анцуг номер ХХЬ, което навремето купих в Щатите за някакъв маскен бал. С Хю бяхме предрешени като сиамски близнаци a la Чарли Чаплин — бяхме пъхнали по един крак съответно в левия и десния крачол и бяхме (буквално) неразделни. Сега обаче едва се побирам в безформения панталон. Слава Богу, че видеотелефоните още не са влезли в масова употреба. Страхувам се от деня, в който технологията ще разкрие нелицериятната истина. Известно ми е, че трябва да закусвам сушени плодове или пълнозърнест хляб — щях да го консумирам този хляб, ако поне приличаше по вкус на шоколад.
— Имаш ли киселини? — продължава разпита Джесика.
В книгата за бременни пишеше, че „преяждането и храненето преди лягане са главните причини за стомашните киселини. Препоръчваме на бъдещите майки да се хранят пет-шест пъти дневно, като консумират малки количества и не преяждат — по всяка вероятност ще се почувстват по-добре.“ Приех написаното като разрешение да се храня обилно пет-шест пъти дневно и наистина се чувствам много по-добре.
— Почти не — отговарям. — След два дни навлизам в последното тримесечие, или двайсет и седмата седмица — добавям. Да му се не види, май и аз се вманиачих с това „предстартово броене“.
— Последната права! — засмива се Джесика. — Прочети ми какво ще се случи.
Макар че бързам, пък и ще наруша правилото (по принцип не чета какво ще се случи в бъдеще — може би е суеверие), все пак решавам да изпълня желанието й.
— „В ранните стадии на развитието очите са от двете страни на главата. Придвижват се към средата на лицето в периода между седмата и десетата седмица от бременността. Закрити са с клепачи до двайсет и седмата седмица, когато се отварят.“ — Двете изумено ахваме. — Питам се какво ли вижда — промърморвам.
След като ми дава указания с какво да се храня за максимално абсорбиране на желязото, Джесика затваря телефона.
Хуквам из апартамента, търсейки банския костюм и голямата хавлиена кърпа, които с известно усилие намирам и напъхвам в малък сак. Всъщност като казвам „хуквам“, имам предвид тромаво клатушкане — невъзможно е да тичаш насам-натам, когато приличаш на слон.
Започвам поредното търсене, този път на монети от двайсет пенса и от един паунд, които са ми необходими за автомата на паркинга и за гардеробчето. Тъкмо когато съм се покатерила на стол и посягам към полицата над кухненската врата, телефонът отново зазвънява. Знам, че тенекиената кутийка, в която пусках монети от двайсет пенса, когато за пръв път влязоха в обращение, е зад купчината стари броеве на списание „Иконъмист“; вътре може би има цяло състояние. В момента, в който напипвам кутията, чувам гласа на Сам, която звучи разтревожена: