— Либи — поправям го, но той не ме чува, защото вече е излязъл от апартамента.
Гладна съм. Както обикновено. Обаче най ми се иска да се излегна на канапето и да гледам телевизия. Само че ако го кажа на Хю, ще бъде равнозначно на обявяване на война. Седмици наред му опявам, че изобщо не излизаме сред обществото. За нищо на света не бива да пренебрегвам поканата за вечеря. Ама и аз съм една неблагодарница! Мъжете си намират любовници, когато партньорките ги пренебрегват, не им обръщат достатъчно внимание.
Или пък защото са неспособни да упражняват контрол върху половия си орган.
Хю ми предоставя да избера заведението, спирам се на шумен моден ресторант, който често посещавахме, преди да забременея. В мига, в който влизаме, разбирам, че съм сгрешила. Много по-разумно беше да избера заведение с по-интимна атмосфера — в момента бурният нощен живот на Лондон не ме привлича като някога. Отгоре на всичко Хю не ми даде възможност да се гримирам или поне да хвърля анцуга и да си сложа роклята за бременни, която не е творение на прочут дизайнер, но ми е по мярка. Отварям вратата и се натъквам на стена от цигарен дим. Тревожно се питам каква е вероятността да повърна върху някой сервитьор.
Отвеждат ни до масата, която се намира в дъното на ресторанта, сервитьорът издърпва стола, за да седна… с лице към стената. Това е в пълен разрез с етикета — на дамата следва да се предлага най-хубавото място. Дали съм прекалено чувствителна, или ме „крият“? Оглеждам се, потвърждава се второто ми предположение. Залата е претъпкана с жени, чиито бюстове са по-големи от коремите им. Мразя ги. Мразя гладките им рамене, тесните им бедра. Вече е месец май, лятото прави първите си плахи стъпки в Лондон. Не само дните са по-дълги и дърветата са се разлистили, ами и полите са по-къси и по-прилепнали, тук-там се виждат дрехи в друг цвят освен черния. Знам, че през лятото ще приличам на лоена топка; преди половин час изобщо не ми пукаше, ала изведнъж започва да ми се струва ужасяващо. Щастието, което ме беше обзело в плувния басейн, започва да се изпарява. Либи (дори до известна степен Мили) ми действа успояващо; поглеждам Хю, който седи срещу мен, и ненадейно се усещам така, сякаш съм се насадила върху съвкупляващи се таралежи.
Не съм щастлива, когато съм с него. Откъдето и да го погледнеш, заключението ми е потресаващо.
Не, не е вярно.
Не може да бъде!
Няма да позволя да се случи.
Нещастна съм, защото съм заобиколена от стройни жени. С Либи ми беше хубаво, тъй като бяхме в компанията на бременни с безформени фигури. Той не е виновен, нали така?
Прелиствам менюто, изпод око поглеждам Хю. Почти очаквам да видя, че на челото му е татуирано числото на Сатаната или че очите му са кръвясали — непременно трябва да има някаква външна проява на подлото му предателство.
Очите му са все така зелени и закачливо проблесват. Изглежда самоуверен, щастлив, спокоен. Не прилича на човек, измъчван от угризения на съвестта. Може би прибързано го обвиних в изневяра. Така или иначе някаква си сметка от ресторант не е признание за вина, подписано със сперма. Спомнете си колко се вбеси Отело от някаква си носна кърпичка и колко трагични бяха последствията. Хю е олицетворение на невинността.
Само дето знам, че до съвършенство владее умението да се преструва.
Умение, за което навремето бях благодарна. Каква глупачка съм била!
Мозъкът ми сякаш ще се самозапали. Не знам какво да мисля. Стомашното неразположение се е прехвърлило в главата ми. Съсредоточавам се върху копчетата за ръкавели на Хю, които са от бяло злато и са гравирани с инициалите му. Подарих му ги по случай повишението в длъжност. Блестящите копчета за ръкавели, добре подрязаните нокти, идеалните ръбове на панталона му са се съюзили да ме убедят, че това е същият човек, на когото сутринта казах „довиждане“. Едва забележимо наболата брада върху изваяната му брадичка също внушава доверие. А и е невъзможно тези дълги ресници да принадлежат на измамник и прелюбодеец!
Прогонвам от съзнанието си страшните мисли, опитвам да се разсея, като отново оглеждам залата.
Освен супермацките се забелязва наличие на много колеги от рекламния бизнес и на хора, които са на прага да станат милионери — средната възраст на присъстващите е двайсет и две години. Чувствам се престаряла. Въпреки очевидната си умора Хю изглежда спокоен, самоуверен. Не знам какво ме плаши повече — дали че се чувствам като риба на сухо, или че той явно плува в свои води.
Усмихва ми се и подхвърля:
— Разкажи ми за курса по плуване, на който сте били с Лизи.
Подчинявам се, макар да знам, че изобщо не ме слуша. Непрекъснато се озърта, преценява с кого трябва да се ръкува, на кого да махне, кой е длъжен да му махне. Дълбоко си поемам дъх, устоявам на изкушението да се оплача, че нито едно от ястията, включени в менюто, не е подходящо за моето състояние — изобилстват ордьоври със сурова риба, блюда с мазни сосове, приготвени с кремсирене или с алкохол, бифтеци и пържоли алангле. Избирам салата от риба тон. Хю пресушава мартинито си, поръчва богата вечеря и бутилка вино. Разказвам му как бебето рита като обезумяло, когато по високоговорителя край басейна звучи рокмузика, и как се успокоява под звуците на произведение на Моцарт. Той повдига вежда в знак, че проявява интерес, което е адски чаровно. Жестът изглежда спонтанен, само дето съм виждала как Хю го упражнява пред огледалото в банята. Известно ми е, че го прилага, когато представя проектите си пред клиентите. Все пак упорито продължавам да дърдоря. Разказвам му шегата за разтворените крака, той се засмива.