Междувременно аз се чудя дали след като баща ми е мъртъв, ще се наложи да работя след училище и в събота и следователно ще трябва да се откажа от пързалката в парка Ървингтън — да престана да карам кънки с моите шикси, преди дори да съм успял да разменя и дума поне с една от тях. Страх ме е да си отворя устата, защото ми се струва, че ако го направя, няма да излезе нито звук — или ще кажа нещо нередно. „Портной, да, това е старо френско име, произлязло от грешното произнасяне на «порт ноар», което означава «черна врата». Очевидно през средните векове във Франция вратата на нашето фамилно имение е била боядисана…“ и т.н. и др. Не, не, те ще чуят това ой накрая и с номера ми е свършено. Тогава Ал Порт или Ал Парсънс! „Здравейте, госпожице Макой, мога ли да се попързалям заедно с вас, името ми е Ал Парсънс…“ Но нима Алън не е толкова еврейско и чуждо, колкото Алекзандър? Знам, че има един Алън Лад, но има и Алън Рубин — приятелят ми от отбора по софтбол. И само гледай к’во става, като чуе, че съм от Уикуейк. Но какво значение има в края на краищата — мога да излъжа за името си, мога да излъжа за училището, но какво да правя с този шибан нос? „Изглеждате много приятен човек господин Порт Ноар, но защо непрекъснато криете средната част на лицето си? Защото внезапно се е разкрила — средната част на лицето ми! Защото изведнъж е изчезнало малкото копче от детството, онова красиво малко петно, което хората обичаха да разглеждат в бебешката количка, и, о, чудо, средната част на лицето ми се е устремила едва ли не към Бога! Порт Ноар и Парсънс — топки, момче, през средата на лицето ти пише с големи букви Е-В-Р-Е-И-Н! Я му вижте човката, за Бога! Това не е нос, а маркуч! Разкарай се, чифутче! Изчезвай от леда и остави момичетата на мира!
И това си е самата истина. Навеждам глава над кухненската маса и на лист хартия от канцеларията на баща ми очертавам с молив профила си. Той е ужасен. Как е могло да ми се случи това — на мен, който бях толкова прекрасен в бебешката количка, майко! В горния край е започнал да сочи към небесата, а едновременно с това в края, където свършва хрущялът, е завил обратно към устата ми. Още една-две години и вече няма да мога да ям, това нещо ще застане точно на пътя на храната ми. Не може да бъде! Отивам в банята и заставам пред огледалото, натискам ноздрите си нагоре с два пръста. Отстрани не изглежда много зле, но отпред, където е била горната ми устна, сега се виждат само зъбите и венците. Ама че гой. Приличам на зайчето Бъни! Изрязвам картончета от кутиите, в които идват ризите от пране, и ги залепвам с тиксо от двете страни на носа си, като по този начин възстановявам профила на прекрасната извивка нагоре, с която толкова се гордеех в детството си… и която сега е изчезнала! Всъщност, изглежда, че това избуяване на човката ми датира точно от времето, когато открих шиксите на кънки в парка. Ървингтън — сякаш моят собствен нос е станал агент на родителите ми! Ще се пързаляш с шикси, а? Само опитай, хитрец такъв! Спомняш ли си Пинокио? Е, неговото е нищо в сравнение с онова, което теб те чака. Те ще ти се присмиват, ще те освиркват и дюдюкат — и още по-лошо, през цялото време ще те наричат Голдбърг, ще те пращат по дяволите, изпълнен с гняв и омраза. На теб! Кльощавият чифут, който върви подире им с дългата си човка всеки божи следобед и дума не обелва! Стига си играл с носа, моля те, казва майка ми. Алекс, не ме интересува какво има вътре, особено на вечеря.“ „Но той е много голям.“ „Кой? Кой е много голям?“ Пита баща ми. „Носът ми!“, крещя аз. „Но, моля те, той показва характер, отговаря майка ми, така че остави го на мира.“