Аз бях „спасителният изход“. Разбира се, Харпо не казал да, но не казал и не, когато тя предположила, че аз мога да й свърша работа. Той обаче се покашлял, а това за Маймуната било потвърждение. Понякога тъй кашля, понякога грухти, понякога се оригва, от време на време пърди, дали неволно, или не, никой не може да каже, макар че аз твърдя, че пръднята му трябва да се интерпретира като отрицателна ответна реакция от негова страна. „Спасителю, ти си толкова разкошен!“ Спасител съм, когато тя ми е котенцето и котката, но когато се бори за живота си, съм „гаден еврейски кучи син!“ Тя искала да е женена и да е човек!
Така че аз трябваше да бъда нейният спасителен изход… А не трябваше ли тя да бъде моят? Нима някога ми се е падала такава като Маймуната — и дали изобщо някога ще ми се падне? Не че не съм се молил, разбира се. Не, молил си се, молил си се, молил си се, отправял си страстни молитви към Господа Бога пред олтара на тоалетната чиния, през цялото си юношество си Му принасял живи жертви от твоите собствени сперматозоиди — с литри — и после, една нощ, около полунощ, на ъгъла на Лексингтън авеню и Петдесет и втора улица, когато почти си загубил надежда, че съществува такова създание, каквото си си пожелавал чак до трийсет и втората си година, ето я, в светлокафяв панталон, опитва са да спре такси — слабичка, с тъмна буйна коса и дребни черти, които придават на лицето й нацупен вид, и с абсолютно фантастичен задник.
Защо не? Какво губиш? Какво печелиш всъщност? Давай, смотан, вързан, кучи сине, затвори я! Тя има задник с такива извивки, изваян като най-прекрасната праскова на земята. Говори!
— Здрасти — тихичко и малко учудено, сякаш сме се срещали някъде преди…
— Какво искаш?
— Да пием по едно.
— Ама че сваляч — подиграва се тя.
Усмихва се подигравателно! За две минути — две обиди! Към Пълномощника на кмета по социалните въпроси на целия град! „Да те олижа, маце, как ти се струва?“ Господи! Та тя ще извика полицая! И ще ме предадат на кмета!
— Това е по-добре — отговаря тя.
И така едно такси спира и ние отиваме в апартамента й, и тя си сваля дрехите и казва: „Давай.“
Невероятно! Такова нещо да се случи на мен! Ама лизах ли? Сякаш преживях целия си живот посред нощна полюция. Ето, аз лижех звездата на всички онези порнофилми, които сам съм си измислял, откакто за пръв път се хванах за чепа… „Сега аз теб — казва тя, — на доброто трябва да се отвръща с добро“ — и тази непозната почва да ми духа с такава техника, сякаш е ходила в специално училище, за да изучи всички тия номера. Каква находка, мисля си, та тя го лапа целия! На каква уста съм попаднал само! Какво има да си говорим за шанс! И в същото време: „Измъквай се! Изчезвай! Коя и каква е тази особа?“
По-късно надълго и нашироко си говорихме прочувствено за перверзиите. Тя започна с въпроса дали изобщо някога съм го правил с мъж. Аз отговорих „не“ и я запитах (тъй като подозирах, че очаква) дали тя някога го е правила с жена.
— … Не.
— … А би ли искала?
— … Ти би ли искал да го направя?
— … Разбира се, защо не?
— … Искаш да гледаш?
— … Предполагам.
— … Тогава може би ще се уреди това.
— … Така ли?
— … Да.
— … Е, може би ще ми хареса.
— … Ооо — възкликва тя саркастично, — може би! После ми разказа, че само преди месец, когато била болна от грип, една позната двойка дошли да й приготвят вечеря. След яденето казали, че искат да ги гледа, докато се чукат. И тя го направила. Седяла в леглото с температура 38 градуса, а те се съблекли и отпочнали на килима пред леглото… „И знаеш ли какво искаха от мен, докато го правеха?“
— Не.
— На полицата в кухнята имах няколко банана и те поискаха да изям един. Докато ги гледам.
— Заради тайнствения символизъм, без съмнение.
— Заради какво?
— Защо са искали да ядеш банана?
— Човече, откъде да знам? Предполагам, че държаха да чувстват, че наистина съм там. Искаха просто да ме чуват. Да дъвча. Слушай, ти само лижеш ли, или и чукаш?