Да, ама ние можем да отмъщаваме, ние, блестящите момченца, ние, съкровищата. Сигурно знаете вица — Милти, войник, телефонира от Япония:
— Мамо — казва той — обажда се Милтън. Имам добри новини. Запознах се с чудесно японско момиче и днес се оженихме. Веднага щом се уволня, искам да я доведа в къщи, мамо, и да се запознаете.
— Добре — отвръща майката, — доведи я, разбира се.
— Чудесно, мамо, чудесно, само се чудех къде ще спим с Минг Той в малкия ти апартамент?
— Къде? — повтаря майката. — В леглото, разбира се. Къде другаде може да спи човек с жена си?
— Ама тогава, ако ние спим в леглото, къде ще спиш ти? Майко, сигурна ли си, че ще има достатъчно място и за нас?
— Милти, скъпи, всичко ще бъде наред, моля ти се! Не се притеснявай, ще има колкото искаш място: след като затвориш, веднага се самоубивам.
Колко е невинен този Милти! Колко ли се е стреснал там, в Йокохама, като е чул какви ги дрънка майка му. Скъпи, добричък Милтън, ти не би убил и муха, нали; тателех? Ти мразиш кръвопролитието, не би ти се присънило дори да удариш друг човек, а какво остава да го убиеш? Така че оставяш гейшата да го извърши вместо теб! Хитро, Милти. Хитро! От гейшата, повярвай ми, тя няма да се оправи толкова лесно! От гейшата, Милти, тя направо ще пукне! Ха-ха! Направи го, без да си мръднеш пръста! Разбира се! Нека шиксата да убие вместо теб! Ти си просто невинен минувач! Попаднал между куршумите! Жертва, нали, Милт?
Прекрасно, нали, тая работа с кревата?
Когато пристигнахме в мотела на Дорсет, й напомням да премести един от половин дузината си пръстени на четвъртия пръст.
— В обществото човек трябва да бъде дискретен — припомням й аз и съобщавам, че съм резервирал стая на името на мистър и мисис Арнолд Мандел. — Герой от славното нюаркско минало.
Докато попълвам картите, Маймуната (страхотно еротична на фона на Нова Англия) обикаля из фоайето и разглежда дребните сувенири от Върмонт.
— Арнолд — провиква се тя.
— Да, скъпа.
— Непременно трябва да вземем кленов сок за мама Мандел. Тя толкова го обича — и пуска загадъчно съблазнителната си усмивка на манекен за бельо от Сънди Таймс към подозрителния регистратор.
Каква нощ! Не искам да кажа, че се случи нещо повече от обикновеното тръшкане и мятане на коси и тела, озвучено страстно от Маймуната — не, драмата беше в тази Вагнерова тоналност, с която бях започнал да свиквам: новото и страхотното бе приливът на чувства.
— О, не мога да ти се наситя — стенеше тя. — Дали съм нимфоманка, или е от халката?
— Мисля, че може да е от нелегалното пребиваване в мотела!
— О, ето! Усещам го! Усещам го толкова страшно… и толкова нежно — толкова страшно нежно с теб! О, скъпи. Мисля, че ще се разплача толкова съм щастлива!
В събота отидохме до езерото Чамплейн, а по пътя спирахме, за да може Маймуната да снима; рано вечерта заминахме директно за Уудсток. Зяпахме, възклицавахме, въздишахме, а Маймуната се гушеше в мен. Една сутрин (в обрасла с храсталаци местност на брега на езерото) проведохме сексуален конгрес, а после, същия следобед, някъде по един черен път в планините на централен Върмонт тя ми каза:
— О, Алекс, отбий сега, искам го в устата си — и така тя ми духна, без да вдигаме покрива на колата.
Какво искам да обясня? Че просто започнахме да чувстваме нещо. Да усещаме чувството! И без ни най-малко да намалява сексуалният ни апетит!
— Знам едно стихотворение — говорех, сякаш съм пиян и мога да се справя с всеки, който излезе насреща ми — и ще ти го кажа.
Тя се беше сгушила в скута ми, все още с притворени очи, а омекващият ми член — до бузата й като малко пиленце.
— О, о, я стига — изръмжа, — не сега, нищо не разбирам от стихотворения.
— Това ще го разбереш: За ебане е. Един лебед чука красиво момиче.
— Айде бе! — тя погледна нагоре и повдигна изкуствените си мигли.
— Стихотворението е сериозно.
— Добре — съгласи се тя, като ме близна, — това е сериозно престъпление.
— О, неотразими и остроумни южняшки красавици, особено дълги като теб.
— Не ме занасяй, Портной. Казвай мръсното стихотворение.
— Porte noire — казах аз и започнах: