— Е — пита Маймуната в таксито, — какво те тормози, Макс?
— Нищо.
— Не ти харесва как изглеждам.
— Ами!
— Шофьор, към Пек енд Пек!
— Млъквай. Към Грейси Маншън, шофьор.
— Чувствувам се радиационно отровена, Алекс, от твоето излъчване.
— Да не излъчвам лайна? Нищо не съм казал.
— Черните ти еврейски очи, те говорят вместо теб. Всичко!
— Спокойно, Маймунке.
— Ти се успокой!
— Аз съм спокоен! — Но моята мъжка непоколебимост трае не повече от минута. — Само, за Бога — казвам, — не казвай пичка пред Мери Линдзи!
— Какво?
— Добре ме му. Като стигнем, не започвай да говориш за подмокрената си катерица на всеки, който ти отвори вратата! Не хващай краставицата на Големия Джон, докато не сме стояли поне половин час, ясно?
Откъм шофьора се надига свистене, сякаш от звук на въздушни спирачки, а Маймуната се мята от ярост към задната врата.
— Ще говоря и ще правя каквото си искам! Това е свободна страна, мръсен еврейски педал!
Трябваше да видите погледа, който ни метна при слизане мистър Мани Шапиро, нашият шофьор.
— Богаташки копелдаци! — извиква — Кучка нацистка! — и гумите му изсвирват при потеглянето.
От пейката, на която седим в парка Карл Шурц, могат да се видят светлините на Грейси Маншън; гледам как другите членове на новата администрация пристигат, галя я по ръката, целувам я по челото, казвам й да не плаче, аз съм виновен, да, да, аз съм скапан еврейски педал и се извинявам, извинявам, извинявам.
— … да се заяждаш с мен през цялото време! Просто по начина, по който ме гледаш, ти се заяждаш, Алекс! Отварям вратата вечер, направо умирам да те видя, по цял ден не мисля за нищо друго освен за теб и ето ги тези очи, улавят и най-дребното нещо, което не е в ред по мен! Сякаш и без това не съм достатъчно несигурна в себе си, сякаш несигурността не ми е фиксидея, на лицето ти се изписва онази физиономия в момента, в който си отворя устата — искам да кажа, че не мога дори да спомена колко е часът, без този твой поглед, по дяволите, още една тъпа забележка от тази глупава пичка. Аз казвам „Седем без пет е“, а ти мислиш: „Колко ли тъпа може да бъде тя?“ Добре, аз не съм без мозък и не съм тъпа пичка само защото не съм била в шибания Харвард! И стига си ме учил как да се държа пред тези Линдзи. Кои, по дяволите, са тези Линдзи? Някакъв си кмет и жена му! Шибан кмет! Може би си забравил, че съм била женена за един от най-богатите мъже във Франция, и то когато бях само на осемнайсет, била съм почетен гост на вечеря у Ейли Кан, когато ти все още си си стоял в Нюарк, Ню Джърси и си бъркал с пръст в путките на малките си еврейски приятелки.
Това ли ми е представата за сериозна връзка, пита тя, като подсмърча жално. Да се отнасям с една жена като с прокажена?
Исках да кажа: „Може би това не е сериозна любовна връзка. Може би е грешка. Може би всеки трябва да тръгне по пътя си без озлобление.“ Но не го направих. От страх да не се самоубие! Нима не се опита преди пет минути да скочи от задната врата на таксито? Нека си представим, че бях казал: „Виж, маце, това е то“ — какво щеше да я спре да се втурне през парка и да скочи в Ийст Ривър? Докторе, трябва да ми повярвате, това наистина беше възможно — ето защо не казах нищо, но в следващия миг ръцете й бяха около врата ми и занарежда: „Обичам те, Алекс. Боготворя те и благоговея пред теб! Не ме изоставяй, моля те! Не бих могла да го понеса! Защото ти си най-добрият мъж, жена или дете, които съм срещала! В целия свински свят! О, Спаси, ти имаш голям ум и голям кур и аз те обичам!“