И тогава на пейката, на не повече от двеста фута от резиденцията на Линдзи, тя зарови перука в скута ми и започна да ми духа. „Не, Маймуно — молех я, — не, — докато страстно разкопчаваше ципа на черните ми панталони, — има хора наоколо!“ Като имах предвид полицаите около къщата и в района. „Ще ни приберат, дразним обществеността… Маймуно, ченгета!“ Но тя само благоволи да обърне амбициозните си устни и да прошепне „само във въображението ти“ (не може да се каже, че отговорът й не беше достатъчно остроумен) и после отново зарови глава като побесняло животинче, което търси бърлогата си. И ме изработи с уста.
По време на вечерята я дочух да казва на кмета, че денем работи като модел, а вечер посещава курсове в Хантър. Нито дума за пички, доколкото можах да разбера. На следващия ден отиде в Хантър и още същата вечер за моя изненада ми показа формуляр за записване, който бе взела от канцеларията. За което й отдадох дължимото, но в този формуляр тя никога не попълни нищо друго освен възрастта си: 29.
Една фантазия на Маймуната, датираща от гимназиалните години в Маунтсвил. Блянът, в който живеела, докато другите се учели да четат и пишат.
Около голяма заседателна маса стоят мирно всички момчета от Западна Вирджиния, които се опитват да влязат в Уест Пойнт. Под масата на лакти и колене пълзи нашата непохватна малолетна и необразована Мери Джейн Рийд — гола. Полковникът от Уест Пойнт с ръце зад гърба се потупва с офицерско бастунче и кръг след кръг обикаля периметъра на масата, като наблюдава внимателно лицата на младите мъже, а извън обзора му Мери Джейн продължава да разкопчава панталоните и да духа на всеки от кандидатите поред. Приет във военната академия ще бъде този от кандидатите, който най-добре успее да поддържа строгата и достойна войнишка осанка, докато се изхвърля в жестокото и незнаещо пощада оръжие — устата на Мери Джейн.
Десет месеца. Невероятно. Защото през това време нито ден, а възможно е и нито час да не е минал, без да се запитвам: „Защо продължавам с тази личност? Тази оскотяла жена? Тази груба, измъчена, ненавиждаща себе си, объркана, загубена, безлична…“ и т.н. Списъкът е неизчерпаем, постоянно го подновявах. А ако си спомним лекотата, с която я свалих на улицата (сексуалният триумф на живота ми!), е, това ме кара да вия от отвращение. Как мога да продължавам толкова дълго с някого, чиито ум и преценки, и поведение просто не мога да понасям! Който ме зарежда ежедневно с вътрешно неодобрение и ме кара всяка минута да избухвам в забележки! А пък конското! Да не говорим на какъв даскал се превърнах! Например, когато купи онези италиански мокасини за рождения ми ден — каква лекция й изнесох!
— Слушай — казах й още на излизане от магазина, — малък съвет от мен: не е необходимо, когато правиш нещо толкова дребно като пазаруване, да развяваш цепката си пред всеки, който се появи на хоризонта. Нали?
— Да, развявам какво? Кой е развявал нещо!
— Ти, Мери Джейн! Тъй наречените ти интимни части!
— Не съм!
— Ама, моля ти се, всеки път, когато ставаше или сядаше, мислех, че ще си закачиш пичката на носа на продавача.
— Боже, та нали трябва да ставам и да сядам все пак!
— Но не все едно че се качваш и слизаш от кон, нали?
— Е, не знам какво те яде, той и без това си беше чист педал!
— Това, което ме „яде“, е, че мястото между краката ти са видели повече хора, отколкото са гледали Хънтли и Бринкли! Докато сме хубави, трябва да си вирим задниците, така ли?
И въпреки всичко, докато я обвинявам, си казвам: „О, Дрисльо, я заеби, ако ти трябва дама вместо пичка, върви си намери! Кой те е вързал?“ Защото, както ни е известно, този град гъмжи от момичета, напълно различни от госпожица Мери Джейн Рийд, обещаващи, ненакърнени, неомърсени млади жени — яки като доячки. Знам, защото точно такива биха предишните, но пък не ме задоволяваха. С тях също не вървеше Шпилфогел, повярвайте ми, опитал съм: ял съм гювечите им и съм се бръснал в кенефите им, давали са ми ключове от апартаментите си и са ми отделяли полица в шкафчетата си и дори съм се сприятелявал с котките им с имена като Спиноза, Клитемнестра, Кандид и Котка — да, да, умни и ерудирани момичета, току-що изплували от успешни приключения в науката и секса из всички колежи на Бръшляновата Лига, живи, интелигентни, достойни, самоуверени млади жени с добро поведение, общественички и научни асистентки, учителки и коректорки, момичета, в чиято компания не се чувствах отхвърлен или засрамен, момичета, които нямаше нужда да надзиравам като баща или майка, нито да образовам, нито да спасявам. С тях също не вървеше!