— А пък аз — обажда се баща ми, разчувстван както винаги от моите постижения, със смесица от благоговение и завист — не съм ходил по нужда цяла седмица — проплаква той в мига, в който аз залитам, както съм кацнал върху тоалетната чиния, и скимтейки като пребито животно, изхвърлям три капки от нещо полутечно върху мъничкото парче плат, където са лежали зърната на плоските гърди на осемнайсетгодишната ми сестра — защото те са такива. Това е четвъртият ми оргазъм за днес. Кога ли ще изкарам кръв?
— Ела тук, моля те — казва майка ми. — Защо пусна водата, като ти казах да не го правиш?
— Забравих.
— Какво имаше там, че толкова бързаше да пуснеш водата?
— Диария.
— Акото ти течно ли беше, или кашкаво?
— Не погледнах. Не гледам и престани да викаш „ако“ — вече съм в гимназията.
— О, я не ми крещи, Алекс. Не съм ти аз виновна, че имаш разстройство. Ако ядеше само това, което ти се дава в къщи, нямаше да тичаш по петдесет пъти на ден до клозета. Хана ми каза какви ги вършиш, така че не си мисли, че не знам.
Не си е намерила бикините! Хванаха ме! По-добре да умра! И то веднага!
— Е, и какво правя…?
— Ходиш да ядеш хотдог и пица след училище и се тъпчеш с пържени картофи заедно с Мелвин Вайнер, нали? И не се опитвай да ме лъжеш. Вярно ли е, или не е вярно, че се тъпчеш с пържени картофи и кетчуп на Хоторн авеню след училище? Джак, ела тук, искам и ти да чуеш — вика тя към баща ми, който вече е заел моето място в кенефа.
— Виж какво, опитвам се да си оправя стомаха — отговаря той. — Не ми стигат собствените ми неприятности, ами на всичкото отгоре трябва и вие да ми крещите, когато се опитвам да свърша нещо.
— Знаеш ли какво прави синът ти след училище? Отличникът, на когото собствената майка не може вече да казва такива думи като „ако“, толкова е пораснал? Какво, мислиш, че прави твоят пораснал син, когато никой не му се меси?
— Може ли да ме оставите малко на мира? — крещи баща ми. — Може ли да имам поне малко спокойствие, та дано успея да свърша нещо!
— Само чакай да разбере баща ти какви ги вършиш! Как можеш да си съсипваш здравето по такъв начин? Алекс, отговори ми! Толкова си умен, знаеш си всички уроци, сега ми отговори: как мислиш, че Мелвин Вайнер си докара колит? Защо това дете прекарва половината си живот по болниците?
— Защото яде пици.
— Не смей да ми се подиграваш!
— Добре де — крещя й аз, — как се е разболял от колит тогава?
— Защото яде пици! Но това не е шега! Защото за него обедът му се състои от някаква си вафла, полята с чаша пепси. Защото закуската му се състои от знаеш ли какво? Най-основното ядене за деня — не просто според майка ти, Алекс, а според най-известните специалисти по храненето, — знаеш ли от какво се състои то за това дете?
— От поничка.
— Поничка. Правилно, умнико. Правилно, господинчо. И кафе. И с това този тринайсетгодишен пикльо с половин здрав стомах трябва да започне деня. Но ти, слава богу, си възпитан по-другояче. Твоята майка не се шляе по цял ден из улиците, за да обикаля от магазин на магазин като някои, които познавам: Алекс, кажи ми, нали това не е тайна, или аз съм глупачка — само кажи ми, моля ти се, какво се опитваш да направиш, какво се опитваш да докажеш, като се тъпчеш с такива боклуци, вместо да си дойдеш в къщи и да изпиеш чаша мляко с парче сладкиш? Искам да ми кажеш истината. Няма да те издам на баща ти — шепне тя, понижавайки многозначително глас, — но аз трябва да науча истината от теб. — Пауза. Също многозначителна. — Само пържени картофи ли, миличък, или и него друго… Кажи ми, моля ти се, — с какви други глупости се тъпчеш, за да стигнеш най-сетне до дъното на тази диария! Искам да ми отговориш точно, Алекс. Ядеш ли извън къщи хамбургери? Отговори ми, моля ти се, затова ли пусна водата? Хамбургер ли имаше вътре?
— Казах ти, че не гледам в тоалетната, когато пускам водата. За разлика от теб не се интересувам от ничии лайна.
— Ох, ох, ох — на тринайсет години и такива приказки! И то към човек, който просто е загрижен за неговото здраве и състояние. — Цялата нелепост на ситуацията кара очите й да се пълнят с горчиви сълзи. — Алекс, защо правиш така, не мога да те разбера? Кажи, моля ти се, какво толкова ужасно сме ти сторили, та ни се отплащаш по този начин? — Вярвам, тя смята, че на този въпрос просто няма отговор. А най-лошото е, че и аз смятам така. Какво са направили за мен през целия си живот, освен да се жертват? А именно това е най-ужасното и аз просто не мога да разбера защо — и до този ден, докторе! До днес!