Сега ще се стегна, за да ви разкажа за шепненето. Мога да доловя шепот дори от миля разстояние. Значи ще говорим за главоболието на баща ми.
— Алекс, днес главоболието му не е чак толкова ужасно, та да не вижда. — Тя проверява да не би случайно да ни чуе. Пази боже той да разбере колко критично е състоянието му, би могъл да каже, че преувеличаваме. — Нали следващата седмица ще ходи на медицински преглед за тумор?
— Ами да.
— Доведете го — каза докторът, — ще му направим изследване за тумор.
Победа. Аз плача. Нямам основателна причина да го правя, но в това семейство всеки се опитва хубаво да се наплаче поне веднъж дневно. Докторе, нали знаете (не се съмнявам в това) — изнудвачите са основната част от човечеството, както и от вашата клиентела, предполагам, — та баща ми „ходи“ на този преглед за тумор откакто се помня. А причината, поради която го боли постоянно глава, е, че винаги има запек — а винаги има запек, защото червата му са собственост на фирмата „Тревога, страх и безсилие“. Вярно, веднъж един лекар каза на майка ми, че ще изследва баща ми за тумор, ако това би й донесло успокоение (почти съм сигурен, че е употребил точно тези думи); той обаче спомена, че по-евтино и ефективно лечение за мъжа й би било да си купи иригатор за клизми. Въпреки че знаем как стоят нещата, аз съм все така съкрушен, като си представя как черепът на баща ми може да се пръсне от злокачествен тумор.
Да, тя ме е хванала здраво, много здраво и го знае. Аз напълно забравям за собствения си рак в мъката, която ме обзема, обзема ме сега, както и тогава, щом си помисля колко много неща от живота (по неговите собствени думи) са му били непонятни. И недостижими. Без пари, без образование, без възможности, опит без мъдрост… Колко лесно неговите неудачи в живота могат да ме разплачат. Толкова лесно, колкото и да ме разярят!
Баща ми често ми даваше за пример театралния продуцент Били Роуз. Уолтър Уинчъл казвал, че понеже Били Роуз знаел стенография, Бърнард Барух го взел за секретар — в резултат на което, докато учех, баща ми не престана да ме тормози да се запиша в курса по стенография. „Алекс, къде щеше да е сега Били Роуз, ако не знаеше стенография? Никъде! Тогава защо се противиш?“ Преди това се борихме заради пианото. Човек, който нямаше в къщата си нито грамофон, нито плоча, беше маниак на тема да притежава музикален инструмент. „Не разбирам защо да не учиш пиано, това ми е непонятно. Малката ти братовчедка Тоби може да изсвири на пианото която песен си пожелаеш. Само като седне и изсвири «Чай за двама», и спечелва всички наоколо. Никога няма да остане без приятели и винаги ще бъде обичана. Само кажи, че си решил да почнеш да свириш, и още утре ти купувам пиано. Алекс, чуваш ли ме? Предлагам ти нещо, което може да промени целия ти живот!“
Но това, което той ми предлагаше, аз не исках, а онова, което исках, той не можеше да ми предложи. Но нима това е странно? Защо трябва все още да ме тормози — толкова време оттогава? Докторе, от какво трябва да се избавя, кажете ми, от омразата… или от обичта? Защото още дори не съм започнал да говоря за онова, което си спомням с приятно чувство — със силно парливо чувство на загуба. Всички онези спомени, които по някакъв начин са свързани с времето и часовете на деня, защото изплуват в съзнанието ми така ярко, че изведнъж се оказвам не в метрото или в службата, или на маса с красиво момиче, а обратно, в детството си с тях. Спомени, в края на краищата несъществени — и въпреки това те изглеждат така съдбовни за моето съществуване, както мигът на зачатието ми; може би си спомням как неговият сперматозоид се слива с нейната яйцеклетка, толкова безкрайна е моята благодарност — да, моята благодарност! — толкова всепоглъщаща и необяснима е моята обич. Да, аз с моята всепоглъщаща и необяснима любов! Стоя в кухнята (изправил съм се може би за пръв път в живота си на крака), майка ми сочи към прозореца: „Виж навън, детето ми“ и аз гледам; тя казва: „Виждаш ли какъв пурпур? Истинско есенно небе“. Първият стих в живота ми! И аз го помня! Истинско есенно небе! Навън е мразовит януарски ден. Здрач. О, тези спомени за полуздрача привечер направо ме убиват и днес — филията ръжен хляб, намазана с пилешка мазнина, за да залъже глада ми до вечеря, а зад кухненския прозорец вече наднича луната — току-що съм се прибрал с премръзнали, зачервени бузи, горд с припечеления от ринене на сняг долар: „Знаеш ли какво съм ти приготвила за вечеря? — гука нежно майка ми. — За моето работно момче? Любимото ти ядене. Агнешко задушено.“ Нощ е: след като сме прекарали неделята в Ню Йорк, Рейдио сити и Китайския квартал, пътуваме с колата по моста „Джордж Уошингтън“ — най-бързо бихме се прибрали през тунела, но понеже аз моля да минем по моста и майка ми обяснява, че е полезно за мен да опознавам града, баща ми удължава пътя си с десет мили, докато ни закара до къщи. На предната седалка сестра ми брои на глас стълбовете, от които висят „опознаваните“ стоманени въжета, а отзад, сложил глава върху палтото от черни тюленови кожи на мама, аз заспивам. Веднъж през зимата отиваме в Лейкуд за уикенда, организиран от клуба на родителите ми „Неделя вечер на джин и ром“; аз и баща ми спим двамата на едната спалня, а на другата се гушкат мама и Хана. Призори татко ме събужда, сякаш сме бегълци от затвора, обличаме се безшумно и се измъкваме навън. „Ела! — шепне той и с жестове безмълвно ме подканя да си сложа ушанката и палтото. — Искам да ти покажа нещо. Знаеш ли, когато бях на шестнайсет години, работех като сервитьор в Лейкуд.“ Излизаме от хотела и той посочва към прекрасната притихнала гора. „Какво ще кажеш за това?“ Вървим заедно — „с бодра стъпка“ — покрай сребристото езеро. „Дишай дълбоко. Поемай дълбоко боровия въздух. Това е най-хубавият въздух на света, чудният зимен боров въздух.“ „Чуден зимен боров въздух“ — още един родител поет! Да бях син на Уърдсуърт, нямаше да се вълнувам така!… През лятото баща ми остава в града, а ние тримата наемаме за един месец мебелирана стая на морето. Той идва при нас за последните две седмици, когато си вземе отпуската… Но понякога в Джърси Сити става толкова задушно и влажно, цели орди комари нахлуват откъм блатата, че в края на работния ден баща ми се качва на колата и пътува шейсет и пет мили по магистралата Чийзкуейк — по Чийзкуейк! Господи! Какво ли не му минава пред очите! Шофира шейсет и пет мили само за да прекара нощта с нас в прохладната ни стая в Брадли Бийч.