Надяваше се, че няма да вдигне Каролайн. Не искаше да увърта за това къде се намира. И наистина имаше късмет.
— Ало?
— Карл?! — Обзе я облекчение. — Здрасти, обажда се Ейдриън.
— Здрасти, Скаут. Къде се губиш? Всички в службата говорят за теб.
— Сигурно. — Последва дълга пауза, която тя не се постара да запълни.
— Е, какво има — попита накрая Добкин.
— Можеш да ми дадеш гениален съвет.
— Няма проблем. — Карл се засмя с ленивия си смях. — Цар съм на съветите.
Тя описа безуспешните си опити да проследи пътуванията на Ники из киберпространството.
— И намерих един сайт, който, изглежда, е посещавала почти всеки ден — понякога няколко пъти дневно, — но той не може да се отвори.
— Какво значи „не може да се отвори“?
— Получавам съобщение за грешка „Непознат адрес“.
— Някой от вас ползва ли Unix8? — попита той след кратко размишление. — Може би има проблем със съвместимостта.
— Използвам същия компютър, който е използвала и тя. Но не става нищо. Тя има програма на AOL — нищо специално.
— Кажи ми — можеш ли да влезеш „онлайн“ и да ми говориш в същото време?
— Не — отвърна тя, — имам само една телефонна линия.
— Задръж малко така. Ще ида до кабинета.
След малко отново вдигна телефона.
— Чуваш ли ме?
— Да.
— Добре, потегляме. — Тя го чу как трака по клавиатурата: Карл пишеше с невероятна бързина. — Сега ми дай логото… Окей, дай ми и адреса на сайта.
Тя му го издиктува по букви.
— Стой така. Сега се зарежда.
— Винаги се зарежда. И после не можеш да стигнеш доникъде.
— Ха! — възкликна Добкин — Права си. Виж ти!
Той замълча за момент.
— Карл?
— Най-странното е, че тази страница е заредена.
— Какво искаш да кажеш?
— Това не е съобщение за грешка — обясни Добкин. — Това всъщност е заглавната страница на сайта. Отиваш там и получаваш това.
Двамата останаха на телефона минута, без да говорят, обмисляйки проблема.
— Сестра ти беше ли забъркана в нещо? — попита накрая Добкин. — Хм, по-особено?
Ейдриън се сети за пушката. И излъга:
— Не знам. Защо?
— Ами защото в Мрежата има заключени и скрити сайтове, в които не можеш да проникнеш без ключ или парола.
— Искаш да кажеш като порносайтовете ли?
— Не, защото за онези знаеш какво представляват. Говоря за сайтове, които имат нищо незначещо начало…
— Като например?
— Цитат от Библията — или съобщение за грешка. Трябва да знаеш как да минеш по-нататък.
— Но… — Ейдриън се замисли за момент. — Но защо някой ще прави това?
— Може да е шега. Може да са хакери, които обикалят из сайтовете. Или може да става дума за нещо незаконно.
— Като какво?
— Не знам… Детска порнография. — Ейдриън започна да протестира и той я прекъсна: — Казах го просто като пример. Не знам какво е това.
Тя му каза за пластмасовия шаблон и попита:
— Това може ли да послужи за нещо?
— Сигурно. Разгледа ли го добре?
— Да. Но нищо не разбрах.
— Е, може би трябва да опиташ по друг начин — каза той. — Ще ти помогне ли, ако разбереш чий е уебсайтът?
— Какво?
— Уебсайтът — повтори той. — Ще ти помогне ли, ако разбереш кой и къде го е регистрирал?
Не можеше да повярва, че я пита за подобно нещо. Какво си мислеше?
— Ама да! — каза тя. — Това наистина ще придвижи нещата напред.
— Добре, може би ще мога да ти помогна с това — каза той. — Доста такива неща съм вършил и съм свикнал да проследявам подобни работи. Имам програма, проследяваща с висока скорост — минава от един компютър на друг и прави списък на мрежовите възли…
— Карл, това ще е идеално.
— Да бе, идеално. Виж, кога ще си лягаш?
— Не знам… може би след час. — Истината беше, че въобще не й се спеше.
— Дай ми номера си. Ще ти се обадя, когато засека нещо.
След като затвори телефона, тя откачи гъвкавия пластмасов шаблон от екрана на лаптопа и внимателно го пъхна в калъфката. После размисли и реши да го сложи някъде, където Дюран няма да може да го открие, така че го нави, мушна го в чантичката си и я взе в своята стая.