— Прилича ми на детска игра — отбеляза Ейдриън.
— Ами — Макбрайд не искаше да спори с нея, — разполагаме само с това.
Тя прекара пръст по ръба на чашата си. Чу се ясен тон, подобен на звън, но толкова висок, че тя отдръпна ръка и се огледа виновно.
— Знам.
— И?
Мълчаха дълго. Накрая той каза:
— Да се качваме.
Бели мечки
Всеки март в колежа „Боудън“ група луди глави отиваха в един къмпинг на Попъм Бийч и щурееха. Палеха огън на плажа, пиеха ликьор „Ягермайстер“ и се хвърляха в ледения прибой. Това беше израз на почит към училищния талисман и начин да се покаже среден пръст на зимата. Имаше само един начин да го правят и това беше бързината да се хвърлиш във водата, без да му мислиш много-много.
По същия начин Макбрайд премина късото разстояние между „Белведере“ и клиника „Прюдом“. Бързо. Спринтира пред гъстия сняг, зави и внезапно се озова пред вратата. На табелката пишеше: ПРЮДОМ.
Изтръска снега от якето си и повдигна леко козирката на шапката. Автоматичните врати се отвориха и той влезе в просторното светло фоайе. Прави ъгли и минимален лукс на обстановката: червени кожени столове, изтъркани до блясък чамови подове и пръснати тук-там като бижута малки персийски килими. Хванал дългата кафява кутия под мишница, той се огледа и се усмихна.
Вдясно, малко след входа, забеляза нещо като преддверие с гардероб и три телефона. Те вече бяха най-последният швейцарски дизайн — футуристични цилиндри от неръждаема стомана, които затваряха говорещия в пространство, напомнящо спасителна космическа капсула. Зарадва се, че няма да има затруднения с обаждането.
Една пищна блондинка със светлорозова униформа седеше зад кръгло, лъснато до блясък бюро. Като видя Макбрайд — с джинси и шапка и с кутия, пълна с пръчки за завеси, тя го помисли за служител по доставките — той се надяваше точно на това.
— Bitte?10
С момчешка усмивка той отиде до рецепцията, наведе се към русокосата и показа кутията.
— Fur Herr Doktor Opdahl.11
— Можете да я оставите тук — каза тя. — Ще му я предам.
— Благодаря. Мога ли да ползвам телефона? — Той кимна към автоматите до стената.
— Разбира се — отвърна тя.
Макбрайд погледна часовника си и тръгна към телефоните. 10:35. Беше станал в зори, но си беше наложил да изчака, докато клиниката стане по-оживена — прием на пациенти, срещи на персонала, заседания. Според него това беше най-невинният от часовете, най-неочакваното време за една атака.
От рецепцията тръгваха два коридора. Единият водеше към асансьорите — той не можеше да ги види, но ги чуваше. Няколко табели сочеха пътя към аптеката, кабинета за хидротерапия и гимнастическия салон.
Не можеше да каже нищо за другия коридор. Може би оттам се отиваше по стаите и тъй като пациентите трябваше да бъдат настанявани някъде, можеше да се предположи, че води именно натам.
Бързо разбра, че клиниката е по-голяма, отколкото изглеждаше. Пред нея нямаше коли, което предполагаше, че има подземен гараж. А от вентилационните тръби, които беше видял от стаята си в „Белведере“, предположи, че под земята няма само паркинг.
Извади фонокарта и я мушна в процепа. Почти незабавно екранът от течен кристал му извести, че му остават още 23.7 швейцарски франка за разговори. Той погледна листчето, на което беше записал номера на клиниката, и го набра.
Блондинката натисна бутона на телефона и каза:
— Bitte?
Макбрайд погледна настрани.
— Bitte? — повтори тя.
— Ако обичате доктор Опдал.
От една врата в коридора излезе възрастна сестра в розова униформа, следвана от две кльощави млади жени. И двете бяха внимателно сресани, модно облечени и гримирани. Ефектът беше призрачен — като че ли бяха от модно ревю в концентрационен лагер.
Телефонът в кабинета на Опдал започна да звъни. Сестрата и подопечните й изчезнаха зад ъгъла. После шефът на клиниката се обади.
— Ja?12
За момент Макбрайд не можеше да говори.
— Ja, wer ist es?13