— Обажда се Лу Макбрайд.
Последва дълго мълчание. Накрая Опдал каза:
— Здравейте.
Щом чу гласа му, Макбрайд усети, че нещо не е наред. Или може би беше.
— Ще ви убия — каза той.
— Така ли? Сериозно?
— Съвсем сериозно — каза Макбрайд. — И то скоро.
— Стига, Лу — засмя се Опдал. — Не говорите сериозно. Не сте такъв тип…
„Така не става — помисли си Макбрайд. — Има нещо в гласа му — или не само в гласа — нещо не се връзва.“
— Защо не седнем да поговорим?
— Ще седнем! — обеща Макбрайд.
— И да обсъдим нещата?
— Няма какво да обсъждаме — започна Макбрайд. И изведнъж разбра какво липсва в гласа на Опдал. Той не беше учуден.
— Разбира се, че има — каза хирургът. — Има да обсъдим много неща. Много вълнуващо време за Института е и мисля, че го знаете. — Пак се засмя. — Защо не позволите на Рутгер да ви покаже пътя?
Рутгер? Макбрайд не знаеше какво ще се случи, но усещаше, че нещата се изплъзват от контрол. После погледна към тавана и чак сега забеляза видеокамерата — насочена точно към него. Обърна се, видя, че рецепционистката го зяпа иззад бюрото си, посегна към картонената кутия…
И в този миг го блъснаха в стената.
— Виждам, че сте се срещнали с Рутгер — и с Хайнц — отбеляза Опдал, когато двамата биячи грубо блъснаха Макбрайд в кабинета.
Единият натисна Макбрайд в един стол срещу бюрото на хирурга, а вторият пазач остави кутията на дивана.
— Gesetz ihm in eine Zwangsjacke14 — нареди Опдал и когато единият от охраната излезе от стаята, превключи на английски: — За ваша собствена безопасност.
— Майната ти — изръмжа Макбрайд и изохка, защото охранителят го удари зад ухото и опря в тила му пистолет.
— Уха! — засмя се Опдал.
Другият пазач се върна с усмирителна риза. Макбрайд понечи да се дръпне, но дулото направо се вряза в тила му. Изправиха го, завързаха го и пак го бутнаха на стола.
— Свободни сте — каза Опдал на охраната и махна небрежно с ръка. Когато двамата излязоха, мина пред бюрото, подпря се на него и скръсти ръце.
— Казах го и ще го кажа отново: вие сте много смел мъж, Джефри Дюран.
— Джефри Дюран е мъртъв — каза Макбрайд.
— Всъщност така е. — Опдал се усмихна, извади кутия „Ротманс“, запали и вдиша дълбоко дима. После го издуха към пленника си и продължи: — Ще ме намразите за това, което ще ви кажа, но знаете ли какво? Това е първото място, където очаквах, че ще дойдете. Рецепционистките имат снимката ви на бюрото.
Макбрайд не каза нищо, само седеше неподвижно на мястото си. Мразеше този човек.
Опдал подигравателно поклати глава.
— Какво си мислехте? Че ще ме изненадате? За бога, имам вашия психологически профил — две огромни папки. — Той се засмя. — Така че може да направите много малко неща, които да ме изненадат. — Той пак се засмя и тръсна пепелта от цигарата на пода.
Макбрайд го гледаше с безизразно лице.
— И сега какво следва? — Опдал вдигна очи към тавана, после погледна Макбрайд. — Приемам предложения.
— Следва да се шибате! — изръмжа Макбрайд.
Опдал се засмя от сърце и размаха пръст.
— Смешно е, но перченето няма да ви доведе доникъде. В крайна сметка, имате ли някакъв резервен ход? — Той огледа Макбрайд, после посочи кутията на дивана. — За какъв се представяхте? За работник? — Устните му се свиха в подигравателна гримаса. — Какво въображение!
Всъщност това не беше разговор — Макбрайд го разбираше много добре. Опдал се забавляваше, играеше си с него — и това беше добре.
Колкото по-дълго говореше, толкова по-скоро Ейдриън щеше да се включи в играта, макар че в действителност Макбрайд не смяташе, че един телефон до полицията ще помогне много. Това, на което се надяваше, беше да се измъкне от усмирителната риза.
— Очевидно не мога да ви пусна — каза Опдал. — Предполагам, че ви изглеждам неблагодарен, макар че не е така. — После за момент стана сериозен. — Свършихте чудесна работа с Де Гроот. Сигурен бях, че няма да е лесно. Той не беше като другите.
— Защо? — попита Макбрайд.
— Клиниката — Опдал махна с ръка — е база за прикритие. Почти всеки ден имаме десет или петнайсет млади мъже и жени със сериозни нарушения в храненето — като често са зависими от наркотиците. Благодарение на благотворителната дейност, която развиваме, при нас идват и болни от обществени приюти или от други заведения. Както може да предположите, липсата на семейни връзки при бъдещите участници в Програмата е много желателна — тъй като и без това повечето от тези нещастни създания са създали изкривени представи за самите себе си.