— Ergraifen Sei inn!15 — изпищя Опдал и се хвърли към бюрото си, където беше пистолетът му.
Пазачите се втурнаха към американеца, но картонената кутия изгърмя и Рутгер отлетя до стената и я опръска с кръв. Дебелият Хайнц спря с разперени ръце. Макбрайд обърна пушката — Опдал вече стреляше, но куршумите хвърчаха из стаята, без да стигнат до целта си. Морган се опита да се измъкне през вратата, но Макбрайд го повали, после се обърна към Опдал — той беше зяпнал от ужас — и му пръсна черепа.
Настъпи тишина.
Хайнц трепереше, Морган стенеше в локва кръв до вратата. Дим от барут и мирис на барут. Макбрайд отдавна не беше вдишвал тази миризма. Пое си дъх. Чу се тупване — горната част на черепа на Опдал падна като курешка от тавана върху финансовите страници на „Нойе Цюрихер Цайтунг“.
— Не мърдай — каза Макбрайд на пазача.
После отиде до бюрото на Опдал, вдигна телефона и каза на жената на рецепцията да го свърже с хотел „Белведере“. Миг по-късно Ейдриън беше на телефона.
— Какво стана? — попита тя. — Чух…
— Докарай колата отпред — каза той.
— Но…
— Веднага!
41.
Давос приличаше на зоологическа градина. Не беше просто приятно алпийско селище, както си го беше представяла Ейдриън, а дълга и шумна поредица от блестящи дискотеки и барове, ресторанти и магазини. Под върховете, малко над града, зад редиците красиви вили, накацали по хълмовете, се издигаха бетоновите блокове на хотелите. Тя идваше тук за първи път и си помисли, че някой — може би Сатаната — е решил да пресъздаде рая на земята.
Но въпреки търговския дух, проникнал здраво в града, нямаше къде да спрат. Освен обикновените туристи и тези, които бяха дошли да карат ски, тук имаше и стотици обслужващи, работещи за Световния икономически форум, още толкова журналисти и тълпа протестиращи, готови да се борят срещу всичко — от генетично променената храна до клонирането. Потърсиха място в десетина хотела, но всичко беше пълно — да не говорим за луксозния „Фрайбург“, където щеше да се проведе срещата.
Разположен на хълм над града, „Фрайбург“ изглеждаше като гигантска сватбена торта със своите двеста стаи с балкони с бели колони. Още преди да стигнат дотам разбраха, че достъпът е строго ограничен. Всички пътища и пешеходни пътеки бяха обградени и навсякъде имаше контролни пунктове. Тълпа протестиращи се беше накачила по барикадите и освиркваше минаващата лимузина. Възпитани викове (все пак това беше швейцарска демонстрация) изпроводиха лимузината, която тръгна към хълма; опушените стъкла на огромния мерцедес криеха пътниците. По-нататък имаше камиони и микробуси, обслужващи Си Ен Ен, Би Би Си и другите електронни медии. През снега се точеха кабели за прожекторите, микрофоните, камерите и сателитните чинии. Тук-там се виждаха самотни фигури, окъпани от бяла светлина — говореха пред милионите невидими зрители.
Нямаше начин да се разбере къде може да е Де Гроот. Ако беше наел апартамент в района — както бе направил във Вашингтон — можеше да е навсякъде.
Единственото, което можеха да направят Ейдриън и Макбрайд, беше да ходят от врата на врата, от хотел на хотел, да надничат по барове и ресторанти и да се надяват да зърнат висок як холандец с къса руса коса. Изглеждаше безнадеждно — докато Макбрайд не се сети за нещо.
— Музика… — измърмори той.
— Какво? — Ейдриън разтри очите си. Беше два през нощта.
— Де Гроот е пристрастен към трансовата музика. Даже искаше да ме води в някакъв клуб.
— Каква трансова музика?
— Джангър. Диджей и рейв. Специално озвучаване и светлинни ефекти. Много е модно в Европа.
— Сериозно?
— Е, младите адвокати нямат много време за танци — засмя се той.
— Така ли? Откъде знаеш?
— От Ем Ти Ви.
Гърмящата музика и тресящите се тела в дискотеките само засилиха умората и изтощението на Ейдриън. Обикаляха от клуб на клуб и немският на Макбрайд много помогна, защото трябваше да разпитват бармани, келнери, диджеи и грохнали танцьори, отдъхващи встрани. Докато търсеха, все по-ясно формулираха целта си и когато стигнаха в „Кит Кат“, вече задаваха точно формулиран въпрос: има ли в заведението холандец, едър мъж с къса жълтеникава коса, симпатяга, вечно с цигара в устата? И дали са го виждали тази нощ?
Не и не. Може би хората бяха оглушали от музиката и не можеха да мислят. Но един диджей им помогна — даде им списък на дискотеките, където пускаха трансова музика. Никъде обаче никой не си спомняше за Хенрик де Гроот.