После парализата мина и Де Гроот стана. Отиде до кухнята и се върна с кухненски нож. Наведе се над Макбрайд, промърмори нещо неразбираемо и преряза лентата на ръцете му.
Ейдриън изскимтя и Макбрайд й махна да мълчи. Де Гроот седна и започна да се прозява. Макбрайд му каза да затвори очи и да заспи, а като се събуди, да се свърже с полицията и да им каже за червея. И че после ще се чувства чудесно. Скоро Де Гроот хъркаше на дивана.
Макбрайд освободи Ейдриън, след това внимателно свали пропуска от врата на холандеца и го сложи на своя.
— Няма да стане — каза тя. — Не си приличате.
— Само това мога да направя.
— Но…
— Обади се в хотела — каза той. — Опитай да се свържеш с някой. Кажи им, че е спешно. Кажи им, че пожарогасителите са клопка. И ми осигури адвокат!
— Но…
Той вече тичаше по стълбите.
От апартамента на Де Гроот до „Фрайбург“ имаше около пет километра, но на Макбрайд му трябваха почти петнайсет минути, за да ги измине. Чистачките яростно се бореха със снега. В последната отсечка пътят беше задръстен от безброй коли. Той отби от пътя, слезе и затича. На бариерата го спря премръзнал войник — поиска му пропуска, наруга студа и ядосано замърмори, че изпуснал някакъв мач, защото имало проблеми с пожарогасителите. После прочете името на пропуска и каза:
— Де Гроот. Добре, ще се обадя. Минавайте.
Макбрайд затича нагоре, а войникът викна след него със смях:
— Wo ist das feuer?17
Някакъв човек с кожени дрехи и алпийска шапчица се бореше със снега, който се трупаше върху червения килим пред козирката на входа на „Фрайбург“. Под козирката стоеше мъж с вид на адмирал (оказа се портиерът) и двама войници. Макбрайд хукна към тях, като се опитваше да си припомни думите за пожарна охрана — фойер и още нещо.
Портиерът посегна към медната дръжка на вратата, после внезапно се намръщи. Един от охранителите пристъпи напред и хвана Макбрайд за ръката.
— Feuersicherheit!18 — викна Макбрайд, размаха пропуска на Де Гроот и се хвърли към вратата. До осем часа оставаше само минута.
— Спрете!
Той тичаше през фоайето на „Фрайбург“ под кристалните полилеи, покрай старинните дървени мебели, по плюшените килими и търсеше табела, която да го насочи към балната зала. Как беше на немски „бална зала“? Хората крещяха: „Halt!“, което значеше „Стой!“, но как беше на немски „бална зала“? После видя табела: „БАЛНА ЗАЛА“.
Имаше три двойни врати, охранявани от яки мъжаги в тъмни костюми и със слушалки в ушите. Неколцина пушачи се бяха скупчили около един пепелник, а две дами в африкански тоалети тъкмо се насочваха към тоалетната. На една стойка имаше надпис в сребърна рамка:
„СВЕТОВЕН ИКОНОМИЧЕСКИ ФОРУМ
ПРИЕМ НА ЮЖНА АФРИКА“
Един от охранителите опита да му препречи пътя, но Макбрайд го блъсна и се втурна през вратата.
Но беше много късно. Залата — десетки маси със свещници и с елегантни букети, с белоснежни покривки и блестящ кристал — избухна в паника. По-точно не паника, а ужас. Мъже в смокинги и жени в дълги рокли бяха скочили на крака и гледаха диво. Нормалният шум на тържествено вечерящите триста души — потрепването на прибори, гласовете, кратките избухвания на смях — отстъпи на примитивен рев. Към тавана се понесе писък — тълпата като че ли се превърна в едно-единствено живо същество, докато един възрастен чернокож мъж на катедрата се опитваше да угаси пламъците по реверите си.
Макбрайд тичаше към подиума. Един келнер също тичаше натам с пожарогасител в ръце.
— Не! — извика Макбрайд, скочи на подиума и повали келнера.
Пожарогасителят се изтъркаля по паркета. Макбрайд скочи и извика:
— Пожарогасителят е бомба! Никакви пожарогасители!
В същия миг някой го удари отзад и той рухна на пода. После го изритаха в гърба и над него се появи лицето на един от охранителите — толкова близо, че Макбрайд видя порите на носа му и наболата му брада.
— Изкарайте всички вън! — викна Макбрайд с последни сили. — Пожарогасителите са бомби! Цялата бална зала е бомба!
Епилог
Единствената личност, която посети Макбрайд през седмицата, която той прекара в полицейския участък на Давос, беше един служител от американското посолство в Берн, но и той беше много строг.
Никъде не се появи съобщение за инцидента в хотел „Фрайбург“. Хенрик де Гроот щеше да бъде лекуван в частен санаториум в неизвестна страна. Дали щеше да бъде освободен след това зависеше от твърде много неща, както и от това колко щеше да си спомня.