Затвори чекмеджето и се обърна към Джак, който внезапно излая дълго и стряскащо и после се хвърли към вратата. Ейдриън с изненада видя как дръжката на вратата се завърта и усети пристъп на уплаха, последван от защитната реакция да обясни присъствието си. В такъв ранен час. В апартамента на сестра си.
Вратата се отвори и един мъж приклекна и плесна с ръце, когато кучето се хвърли към него.
— Транкило, Джак, транкило!3
Беше Рамон.
Ейдриън се изкашля. Портиерът галеше кучето по главата и му говореше нещо и не я чу, така че тя каза високо:
— Здрасти.
Той вдигна глава, стреснат, че не е сам. Като видя Ейдриън, се изправи и се усмихна притеснено.
— Безпокоях се за кучето — каза той и затвори вратата. — Трябва да се нахрани. И да се изведе на разходка, нали?
— Да — каза Ейдриън.
— Е, добре. — Рамон се изправи, несигурен какво да каже. — Щом сте тук…
— Искам да ви благодаря за снощи — каза Ейдриън. — Наистина се обърках.
— Беше ужасно — въздъхна Рамон. — Най-ужасното нещо, което съм виждал.
— Знам.
— Аз съм само портиер, но със сестра ви бяхме приятели. Често си говорехме.
Ейдриън кимна.
— Предполагам, че ще направите църковно опело — каза Рамон.
— Така мисля.
— Бихте ли ми съобщили къде и кога?
— Разбира се.
— Бих искал да дойда.
— Добре.
Портиерът пристъпи към нея, извади портфейла си и измъкна смешно скъпа служебна визитка. В горния десен ъгъл се мъдреше маската на трагедията и комедията, напечатана със злато. В средата беше името — Рамон Гутиерес Наваро — и един телефонен номер.
— Ще ви звънна — обеща Ейдриън. — Всъщност това бе една от причините да дойда сега. Да потърся тефтерчето с адреси. Така че да известя на приятелите й какво се е случило.
Рамон кимна замислено и се намръщи. После каза:
— Тя не излизаше много. Не идваха и много хора при нея.
Сега беше ред на Ейдриън да кимне.
— Някой, за когото бихте предположили, че… — Той не довърши мисълта си, после смени темата. — А какво ще стане с Джак? Къде ще остане?
— Не знам. — Ейдриън поклати глава. — Хазайката ми не си пада много по кучетата.
— Защото си мисля — каза Рамон, — че бих могъл да го взема, искам да кажа, ако вие не го искате, ако няма да го вземете. Обичам кучетата. И понеже е куче на Ники… ще ми бъде като спомен.
Ейдриън се замисли за част от секундата.
— Ами това би било… просто страхотно! — Стори й се, че Рамон е имал слабост към сестра й.
— Само че… може ли да го гледате при вас седмица или може би две? — попита Рамон. — Тъкмо си сменям съквартиранта и трябва да се опозная с новия човек. Искам да кажа, че трябва да подготвя почвата. Този човек, с когото се разбрахме да живеем заедно в апартамента, ако не обича кучета — просто ще намеря друг, който ги обича.
— Разбирам! — съгласи се Ейдриън. — Две седмици. Няма проблем.
— Е, това е чудесно. — Рамон, изглежда, беше наистина доволен.
Тя пъхна визитната му картичка в чантата си, взе лаптопа, после закачи каишката на нашийника на Джак, преметна ремъка на компютъра през рамо и тръгна към коридора. Заедно с Рамон отидоха до асансьора и слязоха на партера, после излязоха навън.
— Искате ли такси?
Ейдриън поклати отрицателно глава.
— Ще походя малко.
Портиерът кимна и си стиснаха ръцете.
— Е, ще чакам да ми се обадите — каза той.
Тя се усмихна и повлечена от Джак, тръгна към ъгъла.
— Вече си имам куче! — засмя се Рамон — говореше на себе си.
8.
Тя стоеше в тълпата при метростанция „Централна“ и чакаше влака „Червена линия“ да я отведе до парка „Кливланд“. Влакът щеше да пристигне след секунди — стъклените кръгове в края на перона вече започваха да мигат, трескаво светлинно шоу, което можеше да види между краката на чакащите. Приближи се към ръба на перона, надникна наляво и видя примигващите светлини в тунела. Някъде иззвъня телефон.
Но не в съня й. Звънът беше реален — а метрото остана в съня. Знаеше го, но сънят настояваше, че знанието не значи нищо, и я задържаше в прегръдките си дори когато посегна към телефонната слушалка до леглото си.
— Ало?
Гласът от другия край се представи като „Господин Нюман“, съдебномедицински експерт.
— Обаждам ви се относно тленните останки на Никол Съливан. С кого говоря?