Но засега толкова. Ще стигнем и до това след време. Достатъчно е да кажем, че с течение на времето молескиновият бележник доказа ползата си. Вече си давам сметка колко лесно, с помощта само на няколко благоразумни опорни точки, можех да заложа капана бутилка и да се надявам, че той ще ми донесе свободата…
5
Разглеждате уебдневника на sineokomomche.
Публикуван в: 22:15, четвъртък, 14 февруари
Достъп: ограничен
Настроение: злонамерено
Свири: „Пълп“: „Шпионирам“
Когато Найджъл излезе от затвора, очаквах, че сега, когато отново е на свобода, ще се опита да уреди живота си, да направи всичко, което е планирал, да се възползва от шанса, който е получил, и да избяга. Найджъл обаче винаги е бил непредсказуем, освен това бе станал по-извратен от обикновено и правеше точно обратното на очакваното. Нещо в брат ми се беше променило. Трудно бе да го определя, но го долавях. Като кораб в Саргасово море той беше впримчен, заплетен в себе си, погълнат от хищното растение Малбри и нашата майка.
О, да. Нашата майка. Въпреки всичко той се върна у дома — не в къщата, а в Малбри, при мама. Нямаше си никой друг. Приятелите му — каквито и да бяха — бяха продължили напред по пътя си. Останало му беше единствено семейството.
По онова време брат ми беше на двайсет и пет години. Нямаше пари, нямаше перспективи, нямаше работа. Пиеше лекарства, за да се стабилизира, но изобщо не беше стабилен. И винеше мен за случилото се с него — винеше ме несправедливо, но упорито — макар че дори откачалка като Найджъл би трябвало да проумее: не аз съм виновен, че той извърши убийство…
Разбира се, всичко това не се случи наведнъж. Найджъл обаче никога не ме е харесвал, а сега пък ме харесваше още по-малко. И сигурно си имаше основателна причина. В неговите очи вероятно съм бил успял. Тогава вече учех — или така си мислеше той — в Политехническия институт в Малбри, макар че година по-късно го направиха университет за огромно задоволство на мама. Получавах пари от работата си в сервиза за електроуреди, а понеже бях студент, мама ми оставяше цялата заплата. Случаят Емили Уайт приключи и двамата с мама също продължихме напред.
Наглед Найджъл не беше много променен. Косата му беше по-дълга от преди и понякога беше мазна. Имаше татуировка на ръката — един-единствен китайски йероглиф, знака за „смелост“, в черно. Беше по-слаб и изглеждаше някак по-дребен, сякаш част от него се беше изхабила като края на гумичката на молив. Но продължаваше да носи черно непрекъснато и си падаше по момичетата както винаги, макар че, доколкото ми е известно, не се задържаше с никоя повече от няколко седмици, сякаш се мъчеше да се контролира, сякаш се опасяваше, че яростта, довела до убийството на човек, някой ден може да се стовари върху някой друг.
Отначало не поддържаше никаква връзка с мама. И нищо чудно, след онова, което беше направил. Премести се в апартамент в града, намери си работа там и през следващите няколко години живя сам — сигурно нещастен, но свободен.
После тя някак успя да го прикотка обратно. Свободата му беше просто илюзия. Един ден се прибрах у дома и той беше там, седеше с мама в салона и изглеждаше като смъртник, а заедно с прокрадналото се Schadenfreude10 изпитах потискащо усещане за обреченост.
Никой не може да избяга от хищното растение. Нито Найджъл, нито аз, нито който и да било.
Не беше същинско помиряване. Но през следващите около осемнайсет години виждахме Найджъл три-четири пъти годишно. На Коледа, на рождения ден на мама, на Великден, на моя рожден ден и при всяко свое посещение той сядаше на същото място в салона и се вторачваше в лавицата с порцелановите кучета — фигурката на Мал беше поправена, разбира се, и към нея бе добавена друга подобна, спящо кутре.
Всеки път, когато идваше, Найджъл вперваше поглед в проклетите кучета, пиеше чай от сервиза за гости на мама и я слушаше да дрънка колко пари събрала църквата тази година и че живият плет имал нужда от подкастряне. През неделя той се обаждаше точно в осем и половина вечерта (тогава свършваха сапунените сериали на мама) и оставаше на телефона, докато тя не приключи с него, а през останалото време се мъчеше да осмисли онова, което бе станало с живота му, като се лекуваше с „Прозак“, работеше денем, а нощем от мансардния си апартамент съзерцаваше звездите, отдалечаващи се сякаш все повече и повече, или пък обикаляше с черната си тойота в очакване на някого, на нещо…