Клеър изглеждаше малко нетърпелива зад състрадателната си маска. Разбира се, бях прекъснала разказа, приковал вниманието на всички останали.
— Не ми изглеждаш съвсем добре — отбеляза Брен. — Дано не съм казал нещо…
— Майната ти — отговорих и се запътих към вратата.
Той печално сви рамене, докато минавах покрай него. Странно е, че след всичко, което ми е сторил, сърцето ми още лекичко подскача, когато той ме погледне. Брен е луд, превзет и заслужава да умре, само че нещо вътре в мен иска да вярва и все още се опитва да му намери оправдание. Всичко се случи толкова отдавна. Тогава бяхме различни. И двамата платихме цената, оставихме в миналото част от себе се и повече никога няма да бъдем цели и няма да можем да избягаме от призрака на Емили…
Известно време си мислех, че съм избягала. Може би дори щях да успея, ако не беше той да ми напомня. Всеки ден и по всевъзможни начини, да ме дразни с присъствието си, докато най-неочаквано всичко не изскочи отново в паметта ми, кутията с удоволствията не се счупи и демоните най-сетне не излязат на свобода и не отровят въздуха със спомени…
Интересно е къде могат да ни отведат тези неща. Ако Емили беше жива, дали щяхме да станем приятелки? Дали тя нямаше да носи това червено палто? Дали щеше да живее в моята къща? Дали онази вечер в „Зебрата“ Найджъл щеше да се влюби в нея вместо в мен? Понякога ми се струва, че съм в Огледалния свят, че живея живот, който не е съвсем мой, живот втора ръка, в който не се вписвам добре.
Животът на Емили. Столът на Емили. Къщата на Емили.
Тук обаче ми харесва, чувствам се някак добре. Не като в старата си къща преди толкова много време, която сега е дом на семейство Джакади и отеква от глъчката на веселия им живот и от подправките в кухнята им. Кой знае защо не можех да остана там. Не, къщата на Емили бе подходящото място за мен и аз не допуснах почти нищо да се промени, като че ли би могла да дойде някой ден и да изиска онова, което й принадлежи по право.
Може би затова Найджъл така и не заживя там и предпочиташе да задържи апартамента си в града. Не че я помнеше — изобщо беше пропуснал този случай — но вероятно Глория не е одобрявала, както не одобряваше нищо в мен. Косата ми, акцента ми, татуировките ми, но най-вече близостта ми до всичко, случило се с Емили Уайт, само наполовина разгадана загадка, в която синът й също беше замесен…
Разбира се, не вярвам в привидения. Не аз съм лудата. Но през целия си живот съм я виждала там — как опипом обикаля Малбри, разхожда се в парка, покрай църквата, ярка в червеното си палто. Виждала съм я, мислено съм била нея. И как иначе? Живея живота на Емили по-дълго, отколкото живея своя собствен. Слушам нейната музика. Отглеждам любимите й цветя. Посещавах баща й всяка неделя следобед и чак до края той винаги ме наричаше Емили.
Въпреки това времето на носталгията отдавна отмина. Дневникът ми вече има ново предназначение. Казват, че признанието се отразява добре на душата, а с аз с течение на времето свикнах да се изповядвам. Разбира се, така е много по-лесно — няма свещеник, няма покаяние. Само екранът на компютъра и изкуплението с копчето Изтрий. Пръстът се движи, пише, и написал, продължава…11 може да бъде изтрито с едно движение — отписваш миналото, заличаваш обвинението, очистваш опетнените…
sineokomomche ще разбере. sineokomomche с неговите онлайн игри. Защо го прави? Защото може. А също — и защото не може. А също и, разбира се, понеже Криси вярва във вечното щастие, понеже Клеър купува бисквити „Бърбън“ вместо „Фемили Съркъл“ и понеже Капитана е тъпак, който дори да нагази до шия в лайната, пак няма да се усети…
Знам. Започвам да звуча като него. Вероятно си върви с територията. Освен това винаги ме е бивало да имитирам хората. Може да се каже, че това е специалната ми дарба. Моят хитов купонджийски номер. Сега обаче не е време за самодоволство. Време е за свръхпредпазливост. Дори когато е най-уязвим, sineokomomche е опасен. Изобщо не е глупав и знае как да отвръща на удара. Найджъл — горкият Найджъл — е нагледен пример, sineokomomche го заличи толкова ефикасно, като с едно натискане на копчето на компютъра…
Така прави той. Така се справя. Казва го в историята си. Така един огледален синестет организира смъртта на единия си брат, като използва другия за посредник. Така успя да убие Найджъл — с помощта на насекомо в буркан. И ако му повярвам — така е причинил и смъртта на останалите хора, предпазвайки се от последиците, като наблюдава всичко обратно, през призмата на своята фикция, като Персей, който убива Горгоната…