Раждането на най-малкия му брат беше съпътствано от силни гневни изблици, които майка му нито можеше да контролира, нито разбираше. Що се отнася до тригодишния Брендан — спокойно, флегматично, добросърдечно дете — първите му думи, след като научи, че има по-малко братче, бяха: „Защо, мамо? Върни го!“.
А това не бяха обещаващи думи за Бенджамин, който се озова подхвърлен в жестокия свят като кокал на глутница кучета, а единственият му закрилник беше майка му, която да го брани и да не допуска да го изядат жив.
Той обаче беше нейният синеок талисман. Специален още от деня на раждането си. Другите ходеха в началното училище, където се люлееха на люлките и си играеха на катерушките, рискуваха живота и крайниците си на футболното игрище и всеки ден се прибираха у дома насинени и ожулени, но мама сякаш изобщо не забелязваше. Над Бен обаче трепереше. И най-малката синина, и най-леката кашлица предизвикваше майчината й тревога, а когато той се прибра от детската градина с разкървавен нос (вследствие на бой за контрол над пясъчника), тя тутакси го отписа от градината и започна да го води със себе си по къщите.
Майка му чистеше на четири дами, до една обагрени в синьо в съзнанието му. И до една живееха в Селото, на не повече от километър и половина една от друга, на улиците с два реда дървета между „Мил Роуд“ и края на Белия град.
Освен госпожа Електриковосиньо, която щеше да умре толкова неочаквано петнайсет-двайсет години по-късно, другите бяха госпожа Френскосиньо, която пушеше „Галоаз“ и харесваше Жак Брел, госпожа Химическосиньо, която пиеше двайсет вида витамини и чистеше къщата, преди майка му да отиде (а вероятно и след като си тръгнеше), и накрая госпожа Бебешкосиньо, която колекционираше порцеланови кукли и имаше ателие на тавана, понеже беше художничка или поне така твърдеше, а съпругът й беше учител по музика в „Сейнт Осуалдс“, мъжкото училище малко по-надолу по улицата, където майка му също ходеше да чисти, да обира с прахосмукачка стаите в Горния коридор в четири и половина всеки учебен ден и да прокарва грамадния парцал по ширналите се сякаш на километри паркетни подове.
Бенджамин не харесваше „Сейнт Осуалдс“. Мразеше миризмата на спарено, вонята на дезинфектант и на препарат за лъскане на пода, лекия мирис на плесен и на изсъхнали сандвичи, умрелите мишки, прояденото от червеи дърво и тебеширения прах, който засядаше в задната част на гърлото му и предизвикваше постоянно възпаление. След известно време само като чуеше името — противното засядащо в устата звучене — тутакси усещаше отново миризмата. Още от самото начало се ужасяваше от това място, боеше се от учителите с техните черни тоги, боеше се от момчетата с техните раирани шапки и сините им блейзъри с емблеми.
Допадаха му обаче дамите на майка му. Поне отначало.
Толкова е сладък, възклицаваха те. Защо не се усмихва? Искаш ли бисквитка, Бен? Искаш ли да си поиграеш на нещо?
Установи, че му харесва да го глезят така. Когато си на четири, оказваш огромно влияние над жените на определена възраст. Той скоро се научи как да използва това влияние, дори как с престорено циврене да предизвика огромната загриженост на тези дами, как с усмивка да си спечели бисквити и други лакомства. Всяка дама си имаше специалитет: госпожа Химическосиньо го черпеше с шоколадови бисквити (караше го да ги яде над мивката); госпожа Електриковосиньо му поднасяше кокосови пръстенчета; госпожа Френскосиньо — langues de chat5. Любимка обаче му беше госпожа Бебешкосиньо, чието истинско име беше Катрин Уайт. Тя винаги му купуваше големите червени метални кутии с бисквити „Семеен кръг“, пълни със слепени със сладко сандвичи, шоколадови диджестиви, пръстенчета с глазура, розови вафлички, които винаги му се струваха някак особено упадъчни поради своята крехкост, досущ като воланите на леглото й с балдахин и колекцията й от кукли с техните бледи и някак застрашителни лица от кретонено-дантелените си гнезда.
Братята му почти никога не идваха. В редките случаи, когато го правеха, през уикендите или по празници, само му вредяха. Деветгодишен, Найджъл вече беше разбойник, начумерен и склонен към насилие. Брендан, все още сладичък, също се ползваше с привилегии преди време, но вече започваше да губи детинското си очарование, освен това беше доста тромаво дете — винаги буташе разни неща, а веднъж събори слънчевия часовник на госпожа Уайт, той се строши върху каменните плочи и, разбира се, наложи се мама да го плати, заради което наказа и него, и Найджъл: Брен заради самата беля, а Найджъл — задето не му беше попречил, след което двамата престанаха да идват и всички лакомства останаха за Бенджамин.