Как майка му тълкуваше цялото това внимание? Е, може да си е мислела, че някой някъде може да се влюби в нея, че в някоя от тези големи къщи ще намери благодетел за сина си. Разбирате ли, майката на Бен имаше амбиции, които самата тя почти не проумяваше. Може да си ги е имала от самото начало или пък са се породили през дългите дни, докато е лъскала сребърните прибори на други хора или е гледала снимките на техните синове с мантии и шапчици в деня на дипломирането им. Той още от самото начало разбра, че посещенията му в големите къщи трябва да го научат на нещо повече от това да тупа килими или да лъска паркета. Още от първия ден майка му ясно му даде да разбере, че е специален, че е уникален, че са му отредени много по-велики неща, отколкото на братята му.
Естествено той нито веднъж не постави този факт под съмнение. Нито пък тя. Обаче усещаше очакванията й като оглавник на младата си шия. И тримата знаеха колко много работи тя, как гърбът я боли от навеждането или от стоенето на крак по цели дни, колко често получава мигрени, как дланите й се напукват и кървят. Още от най-ранна възраст ходеха да пазаруват заедно с нея и много преди да тръгнат на училище, вече можеха да събират наум цените на продуктите от списъка и да пресмятат каква малка част от спечеленото от нея през този ден им остава за други разходи…
Тя нито веднъж не го изрече. Но независимо дали бе изречено, или неизречено, тримата непрекъснато усещаха тежестта му върху плещите си, тежестта на очакванията на мама, ужасяващата й увереност, че те ще направят така, че жертвите й да имат смисъл. Тази цена трябваше да платят — никой не го изрече гласно, но се подразбираше — имаха дълг, който никога нямаше да успеят да върнат изцяло.
Ала Бен открай време беше нейният любимец. Всяка негова постъпка засилваше надеждите й. За разлика от Брен спортът му се отдаваше и го възпитаваше на нужната борбеност. За разлика от Найджъл той обичаше да чете, което пък задълбочи увереността й, че той е надарен. Умееше и да рисува — за огромна радост на отчаяната госпожа Уайт, която винаги бе искала да има свое дете, суетеше се край него и го тъпчеше със сладкиши, която беше красива, руса и разкрепостена, наричаше го „сладурче“, обичаше да танцува, смееше се и плачеше понякога без причина и която трите момчета тайно мечтаеха да имат за майка…
Къщата на госпожа Уайт също беше прекрасна. В хола имаше пиано, а над входната врата — голям цветен стъклопис, който в слънчеви дни хвърляше червеникави и златисти отблясъци по излъсканите подове. Докато майка им работеше, госпожа Уайт водеше Бен в ателието си, където бяха натрупани платната й и рулата хартия за рисуване, и го учеше да рисува коне и кучета, показваше му тубичките и палитрите с боя и четеше имената им досущ като заклинания.
Изумруденозелено. Сиво-зелено. Хромовожълто. Понякога боите имаха френски, испански или италиански названия, които ги правеха още по-вълшебни. Violetto. Escarlata. Pardo de turba. Outremer.6
— Това е езикът на изкуството, сладурче — обясняваше му понякога госпожа Уайт, която рисуваше големи размазани платна в сладникаво розово и зловещо пурпурно, върху които след това залепваше изрязани от списания снимки — най-вече глави на момиченца — и после обилно нанасяше лак върху платното и го украсяваше с къдрички от старинна дантела.
Бенджамин не харесваше картините й особено, но въпреки това тъкмо госпожа Уайт го научи да различава цветовете, помогна му да проумее, че собственият му цвят има огромен брой нюанси, да преодолее дълбоките пропасти между сапфиреното и ултрамариненото, да усети текстурата им, да опознае мириса им.
— Това е шоколад — казваше той и сочеше дебелата алена тубичка с картинка на ягода отстрани.
„Ескарлата“, гласеше етикетът, а мирисът беше изумително завладяващ, особено когато поставиш боята на слънце, изпълваше главата му с щастие и с прашинки, които блещукаха и се носеха като вълшебни бонбончета във въздуха.
— Как така червеното е шоколад?
Той вече беше на седем години, но въпреки това не можеше да й обясни. Просто така, твърдеше упорито, точно както лешниковокафявото е доматена супа и често кой знае защо събужда у него безпокойство, веронското зелено е женско биле, а портокаловожълтото мирише на варено зеле, от което винаги му се гади. Понякога изпитваше въпросното усещане дори само като чуеше името, сякаш името владееше алхимията и изкопчваше от летливите думи възторжена експлозия от цветове и миризми.