Забеляза, че с нея има още една жена — на възрастта на майка му, с избелели джинси и жилетка, с дълга, суха и светла коса и сребърни гривни по ръцете. Госпожа Уайт посегна към някакви ягоди, в този момент забеляза Бенджамин на опашката и възкликна изненадано:
— Сладурче, колко си пораснал! Наистина ли мина толкова време? — Обърна се към жената до себе си: — Федър, това е Бенджамин. И майка му Глория. — Изобщо не спомена Найджъл или Брендан. Но пък това можеше да се очаква.
Жената, която нарече Федър7 — ама че глупаво име, помисли си sineokomomche — се усмихна едва-едва. Личеше си, че не ги харесва. Очите й бяха издължени и зимнозелени, лишени от всякаква милост. Личеше, че е подозрителна към тях, че ги причислява към простолюдието, към по-недостойните…
— Вие имате б-б-бебе — отбеляза sineokomomche.
— Да. Казва се Емили.
— Е-ми-ли — изпробва той звученето на името. — М-може ли да я подържа. Ще внимавам.
Федър се усмихна със стиснати устни.
— Не, бебето не е играчка. Нали не искаш да му направиш нещо?
Не искам ли, запита се sineokomomche. Не беше толкова сигурен, колкото явно беше тя. Пък и каква полза от едно бебе? Не може да ходи, не може да говори, само яде, спи или плаче. Дори котка умее повече неща. Не разбираше защо едно бебе е толкова важно. Бен със сигурност е по-важен от него, няма спор.
Нещо отново парна очите му. Отдаде го на мириса на пачули. Откъсна зелево листо и скришом го смачка в дланта си.
— Емили е… специално бебе. — Прозвуча като извинение.
— Доктор Пийкок казва, че аз съм специален — заяви Бен и се подсмихна самодоволно на видимата изненада на Федър. — Пише книга за мен. Твърди, че съм забележителен.
Благодарение на уроците при д-р Пийкок речникът на Бен беше претърпял съществено подобрение, така че той произнесе думата със замах.
— Каква книга? — попита Федър.
— Изследване.
Двете жени явно се изненадаха от този факт и изгледаха Бен не съвсем дружелюбно. Той малко се озапти, вероятно усетил, че най-сетне е привлякъл вниманието им. Госпожа Уайт вече наистина го гледаше, но някак замислено и подозрително, поради което sineokomomche се смути.
— Е… значи той… ти помага, така ли? — попита тя.
Мама отговори с престорена скромност:
— Малко.
— И финансово ли го подпомага?
— Бен участва в изследването му — отговори мама.
sineokomomche усети, че майка му е оскърбена от намека за нуждата им от финансова помощ. Все едно им подхвърляха милостиня, а нещата не стояха така. Бен се зае да обяснява на госпожа Уайт, че всъщност те помагат на д-р Пийкок, а не обратното. Мама обаче го стрелна с поглед и от изражението й той заключи, че изобщо не е трябвало да се обажда. Тя сложи ръка на рамото му и го стисна. Имаше силни ръце. Той се намръщи.
— Гордеем се с Бен — каза тя. — Според доктора той има дарба.
Дарба, дарба, помисли си sineokomomche. Зелена и малко зловеща дума като радиоактивност. Дарррба досущ като гърмяща змия, която забива зъбите си в плътта ти. Дарба като граната в красива опаковка, която всеки момент ще избухне в лицето ти…
И в този момент го връхлетя като плесница главоболието, вонята на прогнили плодове, която обгърна всичко. Изведнъж му се догади толкова силно, че дори мама забеляза и престана да стиска рамото му.
— Какво има сега?
— Прилош-ш-ша ми.
Тя го изгледа предупредително.
— Само да си посмял. Ще ти дам причина да хленчиш.
sineokomomche стисна юмруци и започна да търси мисълта за сини небеса, за Федър в чувал за трупове, накълцана и с етикетче за сметището, за Емили, която лежи посиняла в креватчето си, а госпожа Уайт вие от скръб…
Главоболието леко отслабна. Добре. Ужасната воня също се разнесе. После той си представи как братята и майка му лежат мъртви в моргата и болката го ритна със страшна сила като див жребец, а пред погледа му затанцуваха дъги…
Мама го изгледа подозрително. sineokomomche се помъчи да запази равновесие и се облегна на най-близката сергия. Ръката му докосна една палета, върху която беше подредена пирамида от зелени ябълки, аха да се отприщят като лавина…
— Само да падне нещо, ще те накарам да го изядеш — закани се мама.